Кой се страхува от мрака - Страница 10

— Бързо! — каза Пиер. — Vite!

Кели се запъти към гримьорната.

Най-престижното модно ревю за годината се провеждаше на Рю Камбон 31, салона на Шанел. Репортерите заемаха първите редове. Нямаше свободни места — отзад беше пълно с правостоящи, които искаха да видят първите нови модели за сезона. Залата бе специално украсена за случая с цветя и драперии, но никой не им обръщаше внимание. Всички погледи бяха приковани към дългия подиум — река от течащи багри, красота и стил. Свиреше музика с бавен, еротичен ритъм, който подчертаваше движението на сцената.

Дефилирането на прелестните модели се придружаваше от глас по аудиосистемата, който коментираше дрехите.

На подиума излезе азиатска брюнетка.

— … сатенено вълнено сако с външни шевове, жоржетен панталон и бяла блуза…

По сцената закърши снага стройна блондинка.

— … носи черно кашмирено поло с бял памучен панталон…

Появи се червенокос модел.

— … черно кожено яке и черен панталон от шантунг с бяла трикотажна риза…

Френски модел.

— … розово сако от ангора с три копчета, розова риза с обърната яка и черен панталон с маншет…

Шведски модел.

— … морскосин сатенен вълнен костюм със светлолилава копринена блуза…

И тогава настъпи моментът, който очакваха всички. Шведският модел изчезна и подиумът опустя.

— А сега, с настъпването на летния сезон, имаме удоволствието да ви представим новата си серия бански костюми — съобщи гласът по аудиоуредбата.

Сред публиката се разнесе висок шепот и после на сцената се появи Кели Харис. Носеше бял бански — горнище, което едва скриваше твърдите й млади гърди, и тесни бикини. Чувствената й походка имаше хипнотизиращо въздействие. Надигна се вълна от аплодисменти. Кели бегло се усмихна, обърна се и напусна подиума.

Зад кулисите я чакаха двама мъже.

— Госпожо Харис, бихте ли ми отделили…

— Съжалявам — извини се тя. — Трябва бързо да се преоблека. — И понечи да се отдалечи.

— Чакайте! Госпожо Харис! Ние сме от криминалната полиция. Аз съм главен инспектор Дюн, а това е инспектор Стено. Трябва да поговорим.

Кели спря.

— От полицията ли? За какво искате да разговаряме?

— Вие сте госпожа Марк Харис, нали?

— Да. — Изведнъж я обзе страх.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че… че снощи съпругът ви е починал.

Гърлото на Кели пресъхна.

— Съпругът ми ли?… Как?…

— Явно се е самоубил.

Ушите й запищяха. Едва чуваше гласа на главния инспектор:

— … Айфеловата кула… полунощ… писмо… жалко… най-искрени съболезнования…

Думите не бяха истински. Те бяха само безсмислени звуци, без съдържание.

— Мадам…

„Искам да се приготвиш, скъпа. Там, където отиваме, ще ти хареса“. Това бяха последните му думи.

— Има някаква… някаква грешка — отвърна Кели. — Марк не би…

— Съжалявам. — Главният инспектор я наблюдаваше внимателно. — Добре ли сте, мадам?

— Да. — „Освен че животът ми току-що свърши“ — помисли си тя.

Пиер се втурна към нея. Носеше красив раиран бански.

— Chérie, трябва бързо да се преоблечеш. Няма време за губене. — Той й връчи банския. — Vite! Vite!

Кели го остави да падне на пода.

— Пиер?

Той я зяпна изненадано.

— Ти го облечи.

Върнаха я в дома й с лимузина. Управителят на салона настояваше да прати някого с нея, ала Кели отказа. Искаше да остане сама. Когато влезе в кооперацията, видя домоуправителя Филип Сендре, придружен от мъж по гащеризон. Наоколо се бяха събрали неколцина наематели.

— Бедната мадам Лапойнт — каза една жена. — Каква ужасна злополука.

Мъжът с гащеризона вдигна двата назъбени края на дебел кабел.

— Не е било злополука, мадам. Някой е прерязал спирачките на асансьора.

Глава 7

В четири сутринта Кели седеше на един стол и погледът й блуждаеше през прозореца. В ушите й кънтяха далечни гласове. „Айфеловата кула… Марк е мъртъв… Марк е мъртъв… Марк е мъртъв…“ Думите се превърнаха в траурен напев, който отекваше в главата й.

Във въображението й тялото на Марк се премяташе във въздуха… Кели протегна ръце да го хване точно преди той да се строполи на паважа.

„Заради мен ли умря, Марк? Заради нещо, което съм сторила? Или което не съм сторила? Аз спях, когато си излязъл, скъпи, и нямах възможност да се сбогувам с теб, да те целуна и да ти кажа, че много те обичам. Имам нужда от теб. Не мога да живея без теб — мислеше си Кели. — Помогни ми, Марк. Помогни ми — както си ми помагал винаги…“ Отпусна се назад, спомняше си живота преди Марк, през онези ужасни дни…

Кели беше незаконна дъщеря на Етел Хакуърт, чернокожа камериерка, която работеше при едно от най-видните бели семейства във Филаделфия. Баща й бе съдийски син. Хубавицата Етел беше седемнайсетгодишна, а красивият русокос Рос — наследникът на рода Търнър, двайсетгодишен. Той я съблазни и след месец момичето установи, че е бременно.

Когато му каза, Рос отвърна: „Това… това е чудесно“. И се втурна в кабинета на баща си да му предаде лошата новина.

На другата сутрин съдия Търнър повика Етел в кабинета си и каза:

— Нямам намерение да държа уличница в дома си. Уволнена си.

Без пари, образование и умения, Етел си намери работа като чистачка в една промишлена сграда и работеше извънредно, за да издържа новородената си дъщеричка. След пет години беше спестила достатъчно, за да купи една порутена дъсчена къща, която превърна в пансион за мъже. Къщата се състоеше от дневна, трапезария, четири малки спални, две бани, кухня и тясно сервизно помещение, в което спеше Кели.

Оттогава нататък се заниза върволица от мъже, които постоянно идваха и си отиваха.