Кой се страхува от мрака - Страница 19

— Какво да правя с теб, докато ме няма? Мама би те взела със себе си, но ще отсъствам само няколко дни.

Кели изведнъж се сети кой ще се погрижи за кученцето.

Слезе по стълбището в офиса на домоуправителя. Работници монтираха нов асансьор и Кели потръпваше всеки път, щом минеше покрай тях.

Домоуправителят на кооперацията Филип Сендре бе висок привлекателен и дружелюбен мъж. Жена му и дъщеря му винаги бяха много услужливи. Когато научиха за Марк, и тримата бяха съсипани. Погребението беше на гробището Пер Лашез и Кели бе поканила и семейство Сендре.

Тя се приближи към вратата и почука. Филип й отвори.

— Дойдох да ви помоля за една услуга.

— Заповядайте. Каквото пожелаете, мадам Харис.

— Трябва да замина за Ню Йорк за три-четири дни. Дали бихте могли да се грижите за Ейнджъл, докато ме няма?

— Дали бих могъл ли? Двамата с Ана Мария ще я гледаме с удоволствие.

— Благодаря. Много съм ви признателна.

— И ви обещавам, че ще направя всичко възможно да я разглезя.

Кели се усмихна.

— Закъснели сте. Вече съм я разглезила.

— Кога възнамерявате да заминете?

— В петък.

— Отлично. Ще се погрижа за всичко. Казах ли ви, че приеха дъщеря ми в Сорбоната?

— Не. Това е чудесно. Сигурно много се гордеете с нея.

— Така е. Започва лекции след две седмици. Всички сме адски развълнувани. Мечтата ни се сбъдна.

В петък сутринта Кели заведе Ейнджъл в апартамента на Филип Сендре и му подаде няколко книжни торби.

— Това е любимата й храна и някои играчки…

Филип се отдръпна и зад него Кели видя на пода купчина кучешки играчки.

Тя се засмя.

— В добри ръце си, Ейнджъл. — Кели за последен път прегърна кученцето. — Довиждане, Ейнджъл. Много ви благодаря, Филип.

На излизане видя Никол Паради, телефонистката на кооперацията — бе излязла да я изпрати. Темпераментна сивокоса жена, тя беше толкова дребничка, че когато седеше зад пулта си, се виждаше само темето й.

Никол й се усмихна.

— Ще ни липсвате, мадам. Върнете се по-бързо, моля ви.

Кели стисна ръката й.

— Благодаря. Ще се върна скоро, Никол.

След няколко минути вече пътуваше за летището.

Както винаги, летище „Шарл дьо Гол“ се пръскаше по шевовете. Комплексът представляваше сюрреалистичен лабиринт от гишета, магазини, ресторанти, стълбища и великански ескалатори, пълзящи нагоре-надолу като праисторически чудовища.

Управителят я придружи до една ВИП чакалня. След четирийсет и пет минути обявиха нейния полет. Докато минаваше през портала, отстрани я наблюдаваше непозната жена. В момента, в който Кели се скри от поглед, жената извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

Кели се настани на седалката си. Постоянно мислеше за Марк и не обръщаше внимание на факта, че повечето мъже и жени в самолета скришом я зяпат.

„Какво е правил Марк в полунощ на последния етаж на Айфеловата кула? С кого е щял да се срещне? И защо? — питаше се тя. И най-ужасния въпрос: — Защо Марк се е самоубил? Бяхме толкова щастливи заедно. Толкова много се обичахме. Не вярвам, че се е самоубил. Не и Марк… не и Марк… не и Марк“.

Затвори очи и мислите й заблуждаха към миналото…

Беше първата им среща. Тя носеше черна пола и бяла блуза с висока яка, за да не си помисли Марк, че се опитва да го съблазни. Това щеше да е просто обикновена приятна вечер. Кели усещаше, че е нервна. Заради ужасното нещо, което й се бе случило като малка, не беше излизала с мъже, освен по делови причини или на задължителни благотворителни събирания.

„Марк всъщност не ми е гадже — все си повтаряше тя. — С него просто ще сме приятели. Можем да се разхождаме заедно из града и няма да има романтични усложнения“. В този момент на вратата се позвъни.

Кели с надежда си пое дъх и отвори. Марк стоеше на прага, усмихваше се и държеше кутия и книжна торба в ръце. Носеше размъкнат сив костюм, зелена риза, яркочервена вратовръзка и кафяви обувки. Кели за малко да се засмее на глас. Фактът, че Марк нямаше никакъв вкус, някак си я умиляваше. Познаваше достатъчно много мъже, чието самолюбие зависеше от елегантния им вид.

— Влизай — покани го тя.

— Надявам се, че не съм закъснял.

— Ни най-малко. — Всъщност бе подранил с двайсет и пет минути.

Марк й подаде кутията.

— За теб е.

Вътре имаше два килограма шоколадови бонбони. През годините й бяха предлагали диаманти, кожени палта и апартаменти, но никога бонбони. „Точно каквото трябва на един модел“, весело си помисли тя и се усмихна.

— Благодаря.

Марк й протегна торбата.

— А това са деликатеси за Ейнджъл.

Сякаш по даден знак, пуделчето дотича в стаята и се хвърли към гостенина.

Той го вдигна на ръце и започна да го гали.

— Помни ме.

— Искрено съм ти благодарна за нея — каза Кели. — Тя ми е страхотно другарче. Никога не съм имала куче.

Марк я погледна и очите му казваха всичко.

Вечерта мина неочаквано добре. Марк се оказа очарователен събеседник и Кели се трогна от очевидното му вълнение. Беше интелигентен и с него се разговаряше лесно. Времето изтече много по-бързо, отколкото очакваше.

— Надявам се пак да излезем заедно — каза Марк накрая.

— Да, с удоволствие.

— Какво е любимото ти занимание, Кели?

— Обичам да ходя на футбол. А ти?

Лицето му стана безизразно.

— Ами… хм… да. Обичам футбол.

Не го биваше да лъже. Хрумна й дяволита идея.

— В събота вечер има мач от шампионата. Искаш ли да отидем?

Марк мъчително преглътна.

— Естествено. Ще е страхотно.

Когато се върнаха в кооперацията на Кели, тя се напрегна. Винаги идваше моментът за: „Може ли една целувчица за лека нощ?… Защо да не вляза за едно последно?… Нали не искаш да спиш сама?…“