Кой се страхува от мрака - Страница 37

На четиринайсетгодишна възраст Хари Флинт улови в мазето един плъх и го настъпи с крак. Докато гледаше как животинчето бавно и мъчително умира, получи внезапно просветление и разбра, че притежава страховитата власт да отнема живот, да убива. Това го накара да се почувства като Бог. Хари бе всемогъщ. Изпитваше потребност отново да се наслаждава на това усещане и започна да преследва дребни животни из квартала. Те станаха негова плячка. В действията му нямаше нищо лично или злобно. Просто използваше Божията си дарба.

Разгневени съседи, чиито домашни любимци бяха измъчвани и убити, се оплакаха в полицията и беше заложен капан. Полицаите оставиха шотландски териер на моравата пред една къща и го завързаха, за да не избяга. После установиха наблюдение и през нощта Хари Флинт се приближи към животното. Разтвори челюстите му и се опита да натика в устата му запален фойерверк. Полицаите го заловиха. Когато го обискираха, откриха в джоба му окървавен камък и дванайсетсантиметров месарски нож.

Пратиха го в младежкия център „Челинджър Мемориъл“ за една година.

Седмица след пристигането си там Флинт нападна едно от другите момчета и жестоко го осакати. Психиатърът, който го изследва, му постави диагноза параноична шизофрения.

— Той е психически болен — предупреди докторът охраната. — Внимавайте. Не го пускайте при другите.

Когато излежа присъдата си, Хари Флинт бе петнайсетгодишен и го освободиха условно. Върна се в училище. Някои негови съученици го смятаха за герой. Те извършваха дребни престъпления като кражби на дамски чанти, джебчийство и кражби от магазини и Флинт скоро стана техен водач.

Една нощ по време на уличен бой разрязаха ъгъла на устата му с нож и оттогава получи постоянната си полуусмивка.

Когато пораснаха, момчетата преминаха към кражби на коли, обири и грабежи. При един от грабежите беше убит собственик на магазин. Обвиниха Хари Флинт за въоръжен грабеж и подстрекателство към убийство и го осъдиха на десет години затвор. Надзирателите никога не бяха виждали толкова агресивен затворник.

В очите му имаше нещо, което караше другите затворници да го оставят на мира. Постоянно ги тероризираше, ала никой не смееше да се оплаче.

Един ден на минаване покрай неговата килия надзирателят смаяно зяпна вътре. Съкилийникът на Хари Флинт лежеше на пода в локва кръв. Беше пребит до смърт.

Надзирателят погледна Флинт, на чието лице се бе изписала доволна усмивка.

— Добре, копеле гадно. Това вече няма да ти се размине. Можем да започваме да ти готвим електрическия стол.

Флинт го стрелна с поглед и бавно вдигна лявата си ръка. Дълбоко в нея беше забит окървавен месарски нож.

— Самоотбрана — студено заяви той.

Затворникът от отсрещната килия не разкри на никого, че го е видял свирепо да пребива съкилийника си и после да забива скрития под дюшека нож в собствената си ръка.

Танър най-много се възхищаваше на Флинт затова, че ужасно обича работата си.

Спомняше си първия път, когато главорезът беше доказал, че може да му е извънредно полезен. Случи се по време на едно извънредно пътуване до Токио…

Получи новината в лош момент, но трябваше незабавно да се погрижи, а проблемът бе прекалено деликатен, за да го повери на друг. Уговори се с Акира Исо да се срещнат в Токио и му запази стая в хотел „Окура“.

Докато самолетът прекосяваше Тихия океан, обмисли стратегията си. Когато кацна, вече имаше сигурен план.

Пътят с кола от летище „Нарита“ отне час и Танър смаяно установи, че Токио като че ли никога не се променя. И по време на разцвет, и по време на кризи лицето на града винаги изглеждаше еднакво безизразно.

Акира Исо го чакаше в ресторанта „Фумики Машимо“. Бе петдесетинагодишен, слаб, сивокос, с интелигентни кафяви очи. Ученият се изправи да го посрещне.

— За мен е чест да се запозная с вас, господин Кингсли. Честно казано, изненадах се, когато ми се обадихте. Нямам представа защо сте изминали целия този път, за да се срещнем.

Танър се усмихна.

— Нося ви добра вест, която смятам за прекалено важна, за да я обсъждам по телефона. Мисля, че ще ви направя много щастлив човек. И много богат.

Акира Исо го наблюдаваше любопитно.

— Как?

До масата им се приближи сервитьор с бяло сако.

— Защо не поръчаме, преди да поговорим за работа?

— Както желаете, господин Кингсли. Познавате ли японската кухня, или аз да поръчам за вас?

— Благодаря. Мога да поръчам и сам. Суши?

— Да.

Танър се обърна към келнера.

— Донесете ми хамачи-темаки, каибашира и ама-еби.

Акира Исо се усмихна.

— Звучи добре. — Погледна сервитьора. — И за мен същото.

— Работите в чудесна компания, Токио Фърст Индъстриъл Груп — по време на вечерята каза Танър.

— Благодаря.

— Откога сте там?

— От десет години.

— Много време. — Погледна японеца в очите. — Всъщност може би е време за промяна.

— Защо смятате така, господин Кингсли?

— Защото ще ви направя предложение, което не можете да откажете. Не знам колко печелите, но съм готов да ви платя двойно, за да напуснете работата си и да постъпите в КИГ.

— Това не е възможно, господин Кингсли.

— Защо? Ако е заради договора ви, мога да уредя…

Акира Исо остави клечките за ядене.

— Господин Кингсли, компанията, в която работим ние, японците, е като семейство. А когато вече не сме способни да работим, тя се грижи за нас.

— Но парите, които ви предлагам…

— Не. Ай-шя-сеи-шин.

— Моля?

— Това означава, че ние поставяме верността над парите. — Акира Исо го погледна любопитно. — Защо избрахте мен?