Кой се страхува от мрака - Страница 49

— Кели!…

Даян забърза към нея.

Хари Флинт напрегнато се вслушваше. Дали навън имаше някой? Можеше да отвори вратата и да види, но това щеше да провали плана. „Убийте ги още щом влязат“ — бе наредил шефът му.

Кели и Даян се прегръщаха, радостни от новата си среща.

— Извинявай, че закъснях, Даян, но имаше ужасни задръствания — каза Кели. — Хвана ме точно преди автобусът ми да замине за Чикаго.

Даян я погледна озадачено.

— Аз ли съм те хванала?…

— Тъкмо се качвах на автобуса, когато ми се обади.

Последва мимолетно мълчание.

— Аз… не съм ти се обаждала, Кели. Ти ми се обади. Каза ми, че имаш нужните доказателства за…

Кели я гледаше.

— Аз не съм…

Двете едновременно се обърнаха към апартамент А. Даян дълбоко си пое дъх.

— Да се…

— Хайде.

Изтичаха по стълбището до долния етаж, качиха се на друг асансьор и след няколко минути напуснаха хотела.

Хари Флинт си гледаше часовника. „Защо толкова се бавят тия кучки?“

Двете жени седяха в препълнения вагон на метрото.

— Не знам как са успели да го направят — каза Даян. — Но чух твоя глас.

— И аз чух твоя. Няма да се откажат, докато не ни убият. Те са като октоподи с хиляди кървави пипала, които искат да обвият около шиите ни.

— Първо трябва да ни заловят — отвърна Даян.

— Как са ни открили този път? Нали изхвърлихме визитките на Кингсли и не сме взимали нищо друго от…

Спогледаха се, после погледнаха мобифоните си.

— Но откъде са намерили номерата ни? — смаяно попита Кели.

— Не забравяй с кого си имаме работа. Така или иначе, това сигурно е най-безопасното място в Ню Йорк. Можем да останем в метрото, докато… — Даян хвърли поглед оттатък пътеката и пребледня. — Махаме се оттук — настойчиво каза тя. — Още на следващата спирка.

— Какво? Нали току-що каза, че…

Кели проследи погледа й. На стената имаше реклама със снимка на усмихнатата Кели с красив дамски часовник на китката.

— Боже мой!

Стигнаха и забързаха към вратата в очакване на следващата спирка. Двама униформени морски пехотинци, които седяха наблизо, ги изпиваха с очи.

Кели им се усмихна, взе от Даян мобифона й, извади своя и ги подаде на войниците.

— Обадете ни се.

Двете слязоха от метрото.

* * *

Телефонът в апартамент А иззвъня и Флинт вдигна.

— Мина повече от час — каза Танър. — Какво става, Флинт?

— Изобщо не се появиха.

— Какво?!

— Чаках тук през цялото време.

— Връщай се в офиса. — Танър затръшна слушалката.

Отначало беше приемал тази история като рутинна задача, която трябваше да изпълни. Сега въпросът бе станал личен. Той взе мобифона си и набра номера на Даян.

Отговори един от морските пехотинци, на които Кели беше дала телефоните.

— Ето те най-после, маце. Какво ще кажете довечера четиримата да си направим купон?

Двете кучки се бяха избавили от мобифоните си! Танър побесня.

Беше евтин пансион на един ъгъл. Таксито тъкмо щеше да го подмине, когато видяха табелата „Стаи под наем“.

— Спрете тук — каза Даян.

Слязоха и тръгнаха към входа на сградата. Отвори им собственичката, приятна жена на средна възраст. Казваше се Алис Финли.

— Мога да ви дам много хубава стая за четирийсет долара на нощ, включително закуската.

— Чудесно — отвърна Даян, но забеляза изражението на Кели. — Какво има?

— Нищо. — Тъмнокожата жена затвори очи за миг. Това нямаше нищо общо с пансиона, в който бе израснала, бе чистила тоалетните, бе готвила за непознати и бе слушала виковете на майка си, когато пияният й пастрок я биеше в съседната стая. Успя да се усмихне. — Няма нищо.

На другата сутрин Танър свика съвещание с Флинт и Карбайо.

— Изхвърлили са визитките ми и са се отървали от мобифоните си — каза шефът на КИГ.

— Значи ги изгубихме — навъси се Флинт.

— Не, Флинт, не и докато съм жив. Но няма да ги преследваме. Те сами ще дойдат при нас.

Двамата главорези се спогледаха и отново се обърнаха към Танър.

— Моля?

— Даян Стивънс и Кели Харис ще бъдат в КИГ в единайсет и петнайсет в понеделник сутринта.

Глава 31

Двете жени се събудиха едновременно. Кели седна на леглото и погледна Даян.

— Добро утро. Как спа?

— Сънувах някакви ужаси.

— И аз. — Даян се поколеба. — Кели… когато слезе от асансьора в хотела точно преди да почукам на вратата на апартамента, мислиш ли, че беше съвпадение?

— Разбира се. И добре, че имахме късмет… — Кели я погледна. — Какво искаш да кажеш?

— Досега късметът ни следваше навсякъде — внимателно отвърна Даян. — Като че ли… като че ли някой или нещо ни помагаше, напътстваше ни.

Кели се вторачи в нея.

— Искаш да кажеш… нещо като ангел пазител ли?

— Да.

— Даян, знам, че ти вярваш в такива неща, но аз не вярвам — търпеливо каза Кели. — Сигурна съм, че не ме напътства никакъв ангел.

— Просто още не си го видяла.

— Да бе!

— Да вървим на закуска — предложи Даян. — Струва ми се, че тук сме в безопасност.

— Щом смяташ, че сме в безопасност, не знаеш нищо за закуските в пансионите — изсумтя Кели. — Хайде да се облечем и да закусим навън. Май на другия ъгъл видях едно кафене.

— Добре. Първо обаче трябва да се обадя по телефона. — Даян набра някакъв номер.

Отговори й телефонистка.

— КИГ.

— Искам да говоря с Бети Баркър.

— Един момент, моля.

Танър бе видял синята лампичка и сега подслушваше разговора.

— Госпожица Баркър не е на работното си място. Ще оставите ли съобщение?

— О, не. Благодаря.

Кингсли се намръщи. Прекалено кратък разговор, за да я проследи.

Даян се обърна към Кели.