Кой се страхува от мрака - Страница 70

Бяха стигнали пансиона.

— Това е.

Грейс Сайдъл бе петдесетинагодишна динамична жена с майчинска външност, истинско кълбо от енергия. Когато отвори вратата и видя Кели, лицето й грейна.

— Кели! — Тя разпери ръце и я прегърна. — Много се радвам да те видя.

— Това е приятелката ми Даян.

Двете жени се поздравиха.

— Стаята ти е готова — каза Грейс. — Всъщност това е стаята на майка ти. Само сложих още едно легло.

Минаха през удобна наглед дневна, в която десетина жени играеха на карти, гледаха телевизия или четяха.

— Докога ще останете? — попита Грейс.

Кели и Даян се спогледаха.

— Не сме сигурни.

Грейс Сайдъл се усмихна.

— Няма проблем. Стаята е ваша докогато пожелаете.

Стаята наистина се оказа прелестна — чиста и спретната.

— Тук ще сме в безопасност — каза Кели на Даян, когато Грейс Сайдъл ги остави сами. — И между другото, мисля, че трябва да ни впишат в Книгата на рекордите „Гинес“. Знаеш ли колко пъти се опитаха да ни убият?

— Да. — Даян стоеше до прозореца. Кели я чу да казва: — Благодаря ти, Ричард.

Тъмнокожата жена понечи да отбележи нещо, после си помисли: „Безсмислено е…“

Андрю дремеше на бюрото си. Сънуваше, че спи в болница. Събуди го някакъв глас в стаята му: „… и за щастие го открих, когато обеззаразявахме костюма на Андрю. Реших, че трябва веднага да ви го покажа“.

„Проклетите военни ме увериха, че е напълно безопасно“.

Мъжът подаваше на Танър един от военните противогази.

„Намерих дупчица в основата на противогаза. Като че ли някой я е пробил. Тя е достатъчна, за да обясни състоянието на брат ви“.

Танър разгледа противогаза. „Виновникът ще си плати — с гръмовен глас обеща той и погледна другия мъж. — Веднага ще се заема. Благодаря, че ми го донесохте“.

Андрю мъгляво видя, че мъжът си тръгва. Брат му повъртя противогаза в ръце още малко, после отиде в ъгъла на стаята, където имаше голяма болнична количка с мръсно бельо, и го скри под него.

На Андрю му се искаше да попита брат си какво става, ала се чувстваше прекалено уморен, така че заспа.

Танър, Андрю и Полин се върнаха в кабинета на Танър. Танър Кингсли бе поръчал на секретарката си да донесе сутрешните вестници и сега ги прегледа.

— Виж тези заглавия: „Учени са озадачени от странни бури в Гватемала, Перу, Мексико и Италия“… — Той ликуващо погледна Полин. — И това е само началото. Ще има още много да се озадачават.

В стаята се втурна Винс Карбайо.

— Господин Кингсли…

— Зает съм. Какво има?

— Флинт е мъртъв.

Танър зяпна.

— Какво?!

— Стивънс и Харис са го убили.

— Невъзможно!

— Мъртъв е. Те са избягали с колата на сенатора. Обявихме я за открадната. Полицията я е открила в Уайт Плейнс.

— Ето какво искам да направите. — Танър се навъси. — Искам да вземеш десетина души и да отидете в Уайт Плейнс. Проверете всеки хотел, пансион и приют — навсякъде, където може да се крият. Давам петстотин хиляди долара награда на всеки, който ги предаде. Действайте!

— Слушам.

Винс Карбайо побърза да напусне кабинета.

— Съжалявам за случилото се в Париж — каза Даян в стаята им в пансиона на Грейс Сайдъл. Убили ли са домоуправителя?

— Не знам. Семейството му просто е изчезнало.

— Ами твоето куче? Ейнджъл?

— Не ми се говори за това — нервно отвърна Кели.

— Извинявай. Знаеш ли кое е най-глупавото? Че бяхме адски близо. Сега вече знаем какво се е случило, обаче няма на кого да го разкрием. Нашата дума срещу тази на КИГ. Ще ни пратят в лудница.

Кели кимна.

— Права си. Няма при кого да отидем.

Възцари се кратко мълчание. После Даян бавно рече:

— Струва ми се, че има.

Хората на Винс Карбайо се разгърнаха из целия град и провериха всеки хотел, пансион и приют. Един от тях показваше снимки на Даян и Кели на рецепционистката в хотел „Еспланад“.

— Виждали ли сте някоя от тези жени? За тях е обявена награда от половин милион долара.

Тя поклати глава.

— Ще ми се да знаех къде са.

В хотел „Ренесанс Уестчестър“ друг мъж показваше снимки на Даян и Кели.

— Половин милион ли? Ще ми се аз да можех да ги получа.

— Ако ги видя, непременно ще ви съобщя, господине — каза рецепционистката в „Краун Плаза“.

Винс Карбайо почука на вратата на пансиона на Грейс Сайдъл.

— Добро утро.

— Добро утро. Казвам се Винс Карбайо. — Той показа снимка на двете жени. — Виждали ли сте ги? За всяка е обявена награда от половин милион долара.

Лицето на Грейс Сайдъл грейна.

— Кели!

Кати Ордонес беше затрупана с работа. Факсовете пристигаха по-бързо, отколкото можеше да се справи с тях, а имейлът й се пръскаше по шевовете. Тя вдигна купчина листове и влезе в кабинета на Танър. Двамата с Полин ван Лювън седяха на дивана и разговаряха. Кингсли вдигна поглед.

— Какво има?

Секретарката се усмихна.

— Добра новина. Ще имаме много успешна официална вечеря.

Танър се намръщи.

— Какви ги говорите?

Кати му показа листовете.

— Всички приемат. Ще дойдат.

Танър Кингсли се изправи.

— Къде ще дойдат? Дайте да видя.

Тя му подаде листовете и се върна на бюрото си. Танър прочете първия имейл на глас.

— С удоволствие ще дойдем на вечеря в сградата на КИГ в петък, за да присъстваме на откриването на Прима, вашата машина за управляване на времето. С уважение: главният редактор на списание „Тайм“.

Лицето му пребледня. Той погледна следващия лист.

„Благодаря за поканата да видим Прима, вашия компютър за управляване на времето, в сградата на КИГ. С нетърпение очакваме това събитие“. — Имейлът идваше от главния редактор на „Нюзуик“.