Кой се страхува от мрака - Страница 34

В мига, в който светна зелено, лимузината зави наляво. Таксито бе на две преки от тях и те се насочиха към него.

След пет минути Кели спря друго такси.

— Госпожо Стивънс, успяхте ли да видите човека, който стреля по вас? — попита детектив Гринбърг.

Даян поклати глава.

— Не, случи се прекалено бързо…

— Който и да е бил, това е сериозно. Хората от балистичната лаборатория извадиха куршумите от стената. Четирийсет и пети калибър — могат да пробият бронирана жилетка. Имали сте късмет. Някаква представа защо се опитват да ви убият?

Даян си спомни думите на Алтиери: „Просто известно време ще си почина. Може би ще разчистя някои стари дългове“.

Гринбърг чакаше отговор.

Тя се колебаеше. Изразено с думи, случилото се й се струваше прекалено реално.

— Единственият, който би могъл да има мотив и за когото се сещам, е Антъни Алтиери.

Детективът се втренчи в нея.

— Разбирам. Ще проверим. Имате ли представа какво е съдържало изчезналото куфарче?

— Не съм сигурна. Ричард всяка сутрин го взимаше със себе си в лабораторията и вечер го връщаше тук. Веднъж видях някои документи — всички бяха абсолютно неразбираеми.

Гринбърг вдигна венчалната халка от масата.

— И казвате, че мъжът ви никога не е свалял халката си, така ли?

— Да… точно така.

— В дните преди смъртта си мъжът ви държеше ли се различно от обикновено, като че ли е под някакво напрежение или нещо го тревожи? Спомняте ли си да е казал или направил нещо необичайно последния път, когато го видяхте?

Даян си спомни. Беше рано сутринта. Бяха в леглото, голи. Ричард нежно я галеше по бедрата. „Довечера ще остана до късно на работа, но ми запази един-два часа, когато се прибера вкъщи, скъпа“.

Тя го докосна там, където му харесваше. „Самохвалко“.

— Госпожо Стивънс…

Даян се върна в действителността.

— Не. Нямаше нищо необичайно.

— Ще се погрижа да ви бъде осигурена охрана — обеща Гринбърг. — И ако…

На вратата се позвъни.

— Очаквате ли някого?

— Не.

Детективът кимна и каза:

— Ще видя кой е.

Отиде при вратата и отвори. В стаята се втурна Кели Харис, провря се покрай него и се запъти към Даян.

— Трябва да поговорим.

Даян я погледна изненадано.

— Нали казахте, че заминавате за Париж?

— Отложих полета си.

Гринбърг дойде при тях.

— Това е детектив Ърл Гринбърг. Кели Харис.

Кели се обърна към него.

— Преди малко някой се опита да проникне в хотелската ми стая, господин детектив.

— Съобщихте ли на охраната?

— Да. Когато техният човек пристигна, онези мъже вече ги нямаше.

— Имате ли представа кои са?

— Не.

— Казвате, че са искали да проникнат в стаята ви. Вратата ли се опитаха да разбият?

— Не, само… само стояха в коридора. Престориха се, че са от румсървиз.

— Бяхте ли поръчали румсървиз?

— Да, но…

Даян я прекъсна:

— Тогава сигурно си въобразявате, заради случилото се сутринта и…

— Вижте, казах ви, че не искам да се забърквам в тази история — озъби й се Кели. — Ще си събера багажа и следобед ще замина за Париж. Кажете на своите приятели от мафията да ме оставят на мира.

После се обърна и си тръгна.

— Какво беше всичко това? — попита Гринбърг.

— Мъжът й е… убит. Работел е в същата компания като Ричард — Кингсли Интернешънъл Груп.

Щом се върна в хотела, Кели отиде на рецепцията и каза:

— Заминавам. Бихте ли ми направили резервация за следващия полет за Париж?

— Разбира се, госпожо Харис. Имате ли предпочитание към конкретни авиолинии?

— Просто искам да замина възможно по-бързо.

Мина през фоайето, качи се на асансьора и натисна бутона за четвъртия етаж. Когато вратата започна да се затваря, в кабината се вмъкнаха двама мъже. Кели ги погледна за миг, после бързо изскочи навън. Изчака вратата да се затвори, тръгна към стълбището и се заизкачва пеша. Нямаше смисъл да рискува.

Когато стигна на площадката на четвъртия етаж, пътя й препречи едър мъж.

— Извинете — каза Кели и понечи да го заобиколи.

— Шшт! — Здравенякът насочи към нея пистолет със заглушител.

Тя пребледня.

— Какво искате?…

— Млъквай. Басирам се, че имаш точно толкова дупки, колкото трябва, маце. Затваряй си устата, ако не искаш да получиш още една. Говоря сериозно. Сега ще слезем долу.

Мъжът се усмихваше… но когато се вгледа по-внимателно, Кели забеляза, че има белег на горната устна, който разтегля устата му в постоянна усмивка. Никога не бе виждала толкова студени очи.

— Да вървим.

Тя побесня. „Не! Няма да умра заради онази кучка“.

— Чакайте малко. Бъркате…

Пистолетът се заби в ребрата й толкова силно, че тя щеше да извика от болка.

— Казах ти да си затваряш устата! Слизаме долу.

Мъжът болезнено стискаше ръката й в здравата си като менгеме лапа и държеше пистолета, скрит зад гърба й. Кели се опитваше да не изпадне в истерия.

— Моля ви — тихо каза тя. — Аз не съм… — Болката от забилото се в гърба й дуло я накара да ахне. Мъжът я стискаше толкова силно, че ръката й започна да изтръпва.

Заслизаха по стълбището. Когато стигнаха във фоайето, Кели видя, че гъмжи от хора, и понечи да извика за помощ.

— Хич не си го и помисляй — изсумтя мъжът. Излязоха навън. До тротоара чакаше комби. Пред него бяха паркирани две коли и един катаджия пишеше акт. Похитителят на Кели я поведе към задната врата на комбито и заповяда:

— Качвай се.

Кели хвърли поглед към полицая.

— Добре, ще се кача, обаче ще ти кажа нещо — високо и гневно отвърна тя. — Това, което искаш да правиш с мен, ще ти струва още стотачка. Намирам го за отвратително.