Кой се страхува от мрака - Страница 35

Полицаят се обърна към тях. Здравенякът я зяпаше.

— По дяволите, какви ги…

— Ако не ми платиш, можеш да се разкараш, евтино копеле.

Кели бързо закрачи към полицая. Мъжът гледаше след нея. Устните му се усмихваха, ала очите му бяха отровни. Тя го посочи.

— Този извратен тип ми досажда.

Полицаят се запътва към здравеняка, а Кели се качи в едно от чакащите таксита.

Мъжът понечи да се вмъкне в комбито.

— Един момент, господине. В този щат е забранено да търсите услугите на проститутки.

— Аз не…

— Дайте ми документите си за самоличност. Как се казвате?

— Хари Флинт.

Флинт проследи с поглед отдалечаващото се такси на Кели.

„Уличница! Ще я убия. Бавно“ — закле се той.

Глава 22

Кели за втори път слезе от таксито пред кооперацията на Даян, влетя във входа и силно натисна звънеца. Отново й отвори Ърл Гринбърг.

— Може ли да…

Видя Даян в дневната и подмина детектива.

— Какво става? — попита Даян. — Нали казахте, че…

— Вие ми кажете какво става. Пак се опитаха да ме отвлекат. Защо вашите приятелчета от мафията искат да ме убият?

— Нямам… нямам представа. Няма причина… може да са ни видели заедно, да са ни помислили за приятелки и…

— Е, не сме приятелки, госпожо Стивънс. Не ме забърквайте в тези неща.

— Какви ги говорите? Как бих могла?…

— По същия начин, по който ме забъркахте. Искам да кажете на приятелчето си Алтиери, че с вас току-що сме се запознали. Няма да допусна да ме убият заради някаква глупост, която сте извършили вие.

— Не мога…

— О, разбира се, че можете. Ще говорите с Алтиери, при това още сега. Няма да си тръгна оттук, докато не го направите.

— Това, което искате, е невъзможно — възрази Даян. — Съжалявам, че се забърквате в това, но… — Тя се замисли, после се обърна към Гринбърг. — Смятате ли, че ако разговарям с него, Алтиери може да ни остави на мира?

— Интересен въпрос — отвърна детективът. — Възможно е, особено ако си мисли, че го наблюдаваме. Искате ли да разговаряте с него лично?

— Не… — започна Даян.

— Иска да каже „да“ — прекъсна я Кели.

Антъни Алтиери живееше в класическа каменна къща в колониален стил в окръг Хънтърдън, щата Ню Джързи. Къщата се издигаше в края на задънена уличка насред петнайсет акра парк, заобиколен с висока желязна ограда. В парка имаше могъщи сенчести дървета, езерца и пъстри цветни лехи.

В кабинката на портала седеше охранител. Когато колата на Гринбърг, Кели и Даян спря отпред, той излезе да ги посрещне, позна детектива и каза:

— Добър ден, лейтенант.

— Здравей, Сизър. Искаме да видим господин Алтиери.

— Имате ли заповед за арест?

— Целта на визитата ни е друга.

Охранителят хвърли поглед към двете жени.

— Изчакайте тук. — Влезе в кабинката, след няколко минути се върна и отвори портала. — Заповядайте.

— Благодаря — каза Гринбърг и потегли към къщата. Когато тримата слязоха от колата, към тях се приближи друг охранител.

— Елате с мен.

Въведе ги вътре. Голямата дневна представляваше еклектично съчетание от антикварни, модерни и френски мебели. Въпреки топлия ден в огромната каменна камина пламтеше буен огън. Тримата последваха водача си през дневната в просторна сумрачна спалня. Антъни Алтиери лежеше на леглото, включен на респиратор. Беше блед и мършав и изглеждаше ужасно състарен за краткото време, изтекло от съдебния процес. Край него стояха свещеник и медицинска сестра.

Алтиери погледна Даян, Кели и Гринбърг и отново се обърна към Даян.

— Какво искате, по дяволите? — дрезгаво попита той.

— Господин Алтиери, искам да ни оставите с госпожа Харис на мира. Приберете хората си. Достатъчно е, че убихте мъжа ми и…

Той я прекъсна.

— Какви ги говорите? Изобщо не бях чувал за мъжа ви. Четох за онова фалшиво писмо, дето са го открили в него. — Мафиотският бос презрително изсумтя. — Щял да нахрани рибите. Някой прекалено често е гледал „Семейство Сопрано“. Ще ви кажа нещо. Това не е писано от италианец. И аз не ви преследвам. Не давам и пукната пара за живота ви. Не преследвам никого. Имам… — Алтиери потръпна от болка. — Имам си работа. Искам да се помиря с Бог… — Той се задави.

Свещеникът се обърна към Даян.

— Мисля, че е най-добре да си тръгнете.

— Какво му е? — попита детектив Гринбърг.

— Рак — отвърна свещеникът.

Даян погледна мъжа на леглото и се замисли за думите му. Явно казваше истината.

Изведнъж я обзе заслепяваща паника.

Детектив Гринбърг изглеждаше разтревожен.

— Трябва да ви кажа, че според мен Алтиери не лъжеше.

Кели неохотно кимна.

— И аз смятам така. Той умира.

— Има ли причина някой да иска да ви убие? Имам предвид и двете?

— Не — отвърна Даян. — Щом не е Алтиери… — Тя поклати глава. — Нямам представа.

Кели мъчително преглътна.

— Аз също.

Детектив Гринбърг ги придружи до апартамента на Даян.

— Веднага ще се заема с вашия случай, но тук ще сте в безопасност. След петнайсет минути пред кооперацията ще пристигне патрулка, която ще остане тук през следващото денонощие. Ще видим какво ще открием дотогава. Ако имате нужда от мен, обадете ми се.

И си тръгна.

Даян и Кели се гледаха неловко.

— Искате ли чай? — попита Даян.

— Кафе — опърничаво отвърна Кели.

Даян ядосано се втренчи в нея, после въздъхна.

— Добре.

И отиде в кухнята да направи кафе. Кели обиколи дневната — разглеждаше картините по стените.

Когато Даян се върна, Кели стоеше пред една от нейните картини и гледаше подписа: „Стивънс“.

— Вие ли сте я рисували?

— Да.