Кой се страхува от мрака - Страница 40

— Няма значение. И без това нямаме пистолет.

— Ами карате?

— Не, но в колежа бях от отбора по дебати — сухо заяви Даян. — Може би ще успея да ги убедя да не ни убиват.

— Ясно.

Даян отиде при прозореца и погледна трафика по Трийсет и четвърта улица. Изведнъж се ококори и ахна. Кели се втурна при нея.

— Какво има? Какво видяхте?

Гърлото на Даян пресъхна.

— Мина… мина един мъж. Приличаше на Ричард. За миг си по… — Тя се извърна.

— Искате ли да повикам ловците на духове? — презрително изсумтя Кели.

Даян понечи да я отреже, но се отказа. Имаше ли смисъл? „Скоро и без това ще се махнем оттук“ — помисли си.

Кели я наблюдаваше. „Защо не млъкнеш и не идеш да нарисуваш нещо?“

Флинт разговаряше по мобифона си с бесния Танър.

— Съжалявам, господин Кингсли. Нямаше ги в стаята им в „Мандарин“. Изчезнали са. Сигурно са знаели, че ще дойда.

Танър се пръскаше от яд.

— Тия кучки се правят на по-умни от мен, а? От мен?! Пак ще се обадя. — И затръшна слушалката.

Андрю лежеше на дивана в кабинета си и мислите му блуждаеха към огромната сцена на Стокхолмската концертна зала. Публиката ентусиазирано ръкопляскаше.

— Андрю! Андрю!

Тълпата викаше. Името му отекваше в залата. Чуваше аплодисментите, докато вървеше към сцената, за да получи наградата от шведския крал Карл XVI Густав. Когато протегна ръка към Нобеловата награда, някой започна да го ругае.

— Андрю, копеле такова, веднага идвай тук.

Стокхолмската концертна зала изчезна и той се озова в кабинета си. Танър го викаше.

„Той има нужда от мен“ — щастливо си помисли Андрю и бавно се изправи, за да отиде в кабинета на брат си.

— Ето ме.

— Да, виждам те — изсумтя Танър. — Седни.

Андрю придърпа един от столовете.

— Имам да те науча на някои неща, бате. Разделяй и владей — арогантно каза Танър. — Накарах Даян Стивънс да си мисли, че мафията е убила мъжа й, а Кели Харис — да си блъска главата за несъществуващата Олга. Разбираш ли?

— Да, Танър — разсеяно отвърна Андрю.

Брат му го потупа по рамото.

— Ти си идеален резонатор, Андрю. Има неща, които не мога да обсъждам с никой друг, но въпреки това ми се иска да говоря за тях. На теб мога да ти ги кажа, защото си прекалено глупав, за да ги разбереш. — Той се вгледа в кухите очи на брат си. — Имаме си проблем, който трябва да разрешим. Изчезнали са две жени. Те знаят, че ги търсим, за да ги убием, и се опитват да се скрият. Къде ще отидат, Андрю?

Брат му го погледна.

— Ами… не знам.

— Има два начина да ги открием. Първо ще опитаме логическия метод, като развиваме предположенията си стъпка по стъпка.

Андрю продължаваше да го наблюдава. Накрая каза безучастно:

— Както кажеш…

Танър закрачи назад-напред.

— Няма да се върнат в апартамента на Стивънс, защото е прекалено опасно — ние сме го поставили под наблюдение. Известно ни е, че Кели Харис няма близки приятели в Щатите, защото отдавна живее в Париж, затова няма да се довери на никого. — Той погледна брат си. — Следиш ли мисълта ми?

Андрю запремигва.

— Ами… да, Танър.

— Дали Даян Стивънс ще се обърне за помощ към някой приятел? Съмнявам се. Така може да го изложи на опасност. Друга възможност е да отидат в полицията, но знаят, че там ще им се изсмеят. Тогава какъв ще е следващият им ход? — Той затвори очи за няколко секунди и продължи: — Явно ще се замислят дали да използват летищата, железопътните гари и автогарите, обаче ще се сетят, че сме ги завардили. Тогава какво им остава?

— Ами… както кажеш, Танър.

— Остава ни хотел, Андрю. Трябва да се скрият в хотел. Но какъв хотел? Те са две обзети от ужас жени, които бягат, за да си спасят живота. Разбираш ли, който и хотел да изберат, ще се чудят дали нямаме наши хора там. Няма да се чувстват в безопасност. Помниш ли Соня Фербрюге в Берлин? Ние я изработихме с онзи имейл. Тя отиде в хотел „Артемизия“, защото беше само за жени и си мислеше, че там ще е в безопасност. Е, смятам, че госпожа Стивънс и госпожа Харис ще постъпят по същия начин. Тогава какво ни остава?

Той се обърна и отново погледна брат си. Очите на Андрю бяха затворени. Нещастникът спеше. Бесен, Танър отиде при него и силно го зашлеви.

Андрю се сепна.

— Какво…

— Слушай, когато ти говоря, кретен такъв.

— Аз… извинявай, Танър. Просто бях…

Танър се обърна към един компютър.

— А сега да видим какви женски хотели има в Манхатън.

Направи бърза проверка по интернет и разпечата резултатите. После прочете имената на глас.

— „Ел Кармело Резидънс“ на западна Четиринайсета улица… „Сентро Мария Резидънс“ на западна Петдесет и четвърта… „Парксайд Иванджълийн“ на Грамърси и хотел „Уилтън“. — Танър вдигна глава и се усмихна. — Ето къде ни подсказва логиката, че ще ги открием, Андрю. А сега да видим какво ще ни покаже техниката.

Той отиде при един пейзаж на стената, бръкна зад картината и натисна скрития отзад бутон. Част от стената се отвори с плъзгане и отдолу се показа монитор с дигитална карта на Манхатън.

— Спомняш ли си какво е това, Андрю? Някога ти работеше с тази техника. Всъщност толкова те биваше, че ти завиждах. Това е глобална система за позициониране. С нея можем да открием всеки човек на света. Помниш ли?

Андрю кимна. Едва успяваше да остане буден.

— Когато жените напуснаха кабинета ми, им дадох по една от визитките си. В картичките са вградени компютърни микрочипове, големи колкото песъчинка. Сигналът им се регистрира от сателит и когато се задейства, глобалната система за позициониране установява точното им местонахождение. — Той се обърна към брат си. — Разбираш ли?