Кой се страхува от мрака - Страница 42

Даян отиде при радиото и го изключи.

— Какво ще правим, когато не останат повече хотели, госпожо Стивънс? Познавате ли някой, който може да ни помогне?

Даян поклати глава.

— Повечето приятели на Ричард работят в КИГ, а другите ни приятели… Не мога да си позволя да ги забъркам в това. — Тя погледна Кели. — Ами вие?

Тъмнокожата жена сви рамене.

— С Марк от три години живеем в Париж. Тук не познавам никого освен хората от модната агенция, а ми се струва, че те няма да са ни от особено голяма полза.

— Марк каза ли ви защо заминава за Вашингтон?

— Не.

— Ричард също. Имам чувството, че това е ключът към причината за убийството им.

— Страхотно. Имаме ключа. А къде е вратата?

— Ще я намерим. — Даян се замисли за миг и лицето й грейна. — Чакайте малко! Познавам един човек, който може би ще ни е от помощ. — И отиде при телефона.

— На кого се обаждате?

— На секретарката на Ричард. Тя би трябвало да знае какво става.

От отсрещния край се разнесе глас.

— КИГ.

— Искам да говоря с Бети Баркър, моля.

В кабинета си Танър наблюдаваше мигащата синя лампичка на гласовия анализатор. Натисна един бутон и чу телефонистката да отвръща:

— Госпожица Баркър в момента не е на работното си място.

— Бихте ли ми казали как да се свържа с нея?

— Съжалявам. Ако ми съобщите името и телефонния си номер, ще…

— Няма значение. — Даян затвори.

Синята лампичка угасна.

Даян се обърна към Кели.

— Имам предчувствието, че Бети Баркър може би е вратата, която търсим. Трябва да измисля как да се свържа с нея. — Тя се намръщи. — Странно.

— Кое?

— Навремето една гадателка ми предсказа всичко. Каза ми, че вижда смърт около мен и…

— О, не! — възкликна Кели. — И вие не сте съобщили за това във ФБР или ЦРУ?!

Даян я стрелна с гневен поглед.

— Няма значение. — Кели все повече й лазеше по нервите. — Хайде да вечеряме.

— Първо трябва да се обадя по телефона — отвърна Кели, вдигна слушалката и се свърза с централата на хотела. — Искам да поръчам разговор с Париж. — Даде номера на телефонистката и зачака. След няколко минути лицето й грейна. — Ало, Филип. Как сте?… Всичко тук е наред… — Кели хвърли поглед към Даян. — Да… Би трябвало да се прибера до ден-два… Как е Ейнджъл?… О, чудесно. Липсвам ли й?… Ще ми я дадете ли? — Гласът й се промени така, както когато възрастните разговарят с деца. — Как си, Ейнджъл, мъничето ми?… Тук е мама. Филип казва, че ти липсвам… И ти ми липсваш. Скоро ще се прибера и ще те гушкам, миличко.

Даян слушаше озадачено.

— Чао, мъниче… Добре, Филип… Благодаря. До скоро. Au revoir.

Кели забеляза учуденото й изражение.

— Приказвах с кучето си.

— Ясно. И то какво каза?

— Тя. Кучка е.

— Логично.

Тъй като се бояха да напуснат сигурността на стаята си, поръчаха вечеря по румсървиза.

Даян се опитваше да завърже разговор с Кели, но това явно беше безнадеждно.

— Значи живеете в Париж, така ли?

— Да.

— Марк французин ли беше?

— Не.

— Отдавна ли сте женени?

— Не.

— Как се запознахте?

„Това не е твоя работа“ — помисли си Кели, но отвърна:

— Не си спомням точно. Запознавам се с много мъже.

Даян се втренчи в нея.

— Защо не се избавите от тази стена, която се издигнали около себе си?

— Никой ли не ви е казвал, че стените са, за да те пазят от другите хора? — ледено отвърна Кели.

— Понякога стените държат хората заключени вътре и…

— Вижте, госпожо Стивънс, гледайте си работата. Оправях се чудесно, докато не ви срещнах. Да оставим това.

— Добре. — Даян бе смаяна. „Не съм виждала по-студен човек от нея“.

— Отивам да взема душ — каза Кели, след като свършиха с мълчаливата си вечеря.

Даян не отговори.

В банята тъмнокожата жена хвърли дрехите си, влезе под душа и го пусна. Топлата вода приятно плискаше по голата й кожа. Тя затвори очи и остави мислите си да заблуждаят…

Чуваше думите на Сам Медоус: „Знаете ли, че Марк е лудо влюбен във вас? Иска да се ожените. Надявам се да не нараните чувствата му“. И разбираше, че е прав. Харесваше й да е с Марк. Той беше забавен, деликатен и грижовен — страхотен приятел. „Тъкмо това е уловката — помисли си тя. — Приемам го само като приятел. Това не е честно спрямо него. Трябва да престанем да се срещаме“. Марк й се обади на сутринта след банкета.

— Ало, Кели? Какво ти се прави довечера? — В гласа му се долавяше очакване. — Вечеря и театър? Или по магазините и после…

— Съжалявам, Марк. Довечера съм… заета.

Последва кратко мълчание.

— О. Мислех, че с теб имаме…

— Нямаме. — Мразеше се за това, което правеше с него. „Аз съм виновна, че позволих да стигнем дотук“ — каза си.

— А, добре. Ще ти се обадя утре.

Обади й се на другия ден.

— Кели, ако съм те обидил с нещо…

И Кели трябваше да си наложи да отговори:

— Съжалявам, Марк. Влю… влюбих се в друг мъж. — Зачака. Дългото мълчание бе непоносимо.

— О. — Гласът му трепереше. — Разбирам. Аз… трябваше да се досетя, че ние… поз… поздравления. Искрено ти желая щастие, Кели. Моля те, сбогувай се с Ейнджъл от мое име.

И затвори. Кели остана със слушалката в ръка. Чувстваше се ужасно. „Марк скоро ще ме забрави и ще си намери друга — тя ще му даде щастието, което заслужава“.

Работеше всеки ден, усмихваше се по подиумите и чуваше аплодисментите на тълпите, ала вътрешно се измъчваше. Животът не бе същият без нейния приятел. Постоянно се изкушаваше да му се обади, но устояваше. „Не мога. Достатъчно нараних чувствата му“ — повтаряше си тя.

Минаха няколко седмици. Марк не й се обаждаше. „Сигурно вече си е намерил друга. Радвам се“ — мислеше си Кели и се опитваше да си повярва.