Кой се страхува от мрака - Страница 43

Една събота вечер участваше в модно ревю в изящна зала, пълна с парижкия елит. Тя излезе на подиума и веднага се разнесоха обичайните овации. Вървеше след модел в официален костюм, която носеше ръкавици. Едната ръкавица се изплъзна от ръката й и падна на подиума. Кели я забеляза твърде късно, препъна се и се просна по очи. Публиката ахна. Кели продължаваше да лежи. Чувстваше се унизена. Наложи си да не заплаче, пое дълбоко дъх, изправи се и избяга от сцената.

— Приготвила съм официалната рокля — каза й гардеробиерката, когато тя се втурна в гримьорната. — Дай да…

Кели хлипаше.

— Не. Не мо… не мога да изляза. Ще ми се смеят. — Започваше да изпада в истерия. — Свършено е с мен! Никога вече няма да излизам на сцена. Никога!

— Разбира се, че ще излизаш.

Кели се обърна. На прага стоеше Марк.

— Марк! Какво… какво правиш тук?

— Ами… напоследък често се мотая наоколо.

— Видя ли… видя ли какво стана?

Той се усмихна.

— Беше чудесно. Радвам се, че се случи.

Кели го зяпна.

— Моля?

Марк се приближи към нея и й подаде носната си кърпичка, за да избърше сълзите си.

— Кели, преди да излезеш там, публиката те смяташе просто за красив недосегаем блян, за недостъпна фантазия. Когато се препъна и падна, ти им показа, че си човек, и сега всички те обожават. Върви и ги направи щастливи.

Тя се вгледа в състрадателните му очи и разбра, че е влюбена в него.

Гардеробиерката връщаше официалната рокля на закачалката.

— Дай ми я — каза Кели, погледна Марк и му се усмихна през сълзи.

След пет минути, когато уверено излезе на подиума, от публиката се разнесоха гръмовни аплодисменти. Кели спря, изпълнена с вълнение. Беше чудесно Марк отново да е в живота й.

Кели бе напрегната. Очакваше Марк да започне да я сваля, но той винаги се държеше като съвършен джентълмен. Плахостта му я накара да се почувства по-уверена. Тя започваше повечето им разговори и на каквато и тема да бяха, Марк проявяваше типичната си осведоменост и забавност.

— Утре вечер има премиера на един страхотен симфоничен оркестър — веднъж му каза Кели. — Обичаш ли класическа музика?

Той кимна.

— Израснал съм с нея.

— Чудесно. Тогава ще отидем.

Концертът мина великолепно и публиката беше ентусиазирана.

— Кели, аз… те излъгах — каза Марк, когато стигнаха до апартамента й.

„Трябваше да го предвидя — помисли си тя. — Той е като всички останали. Край“. И се приготви за отговора му.

— Наистина ли?

— Да. Всъщност… изобщо не обичам класическа музика.

Кели прехапа устни, за да не избухне в смях.

— Искам да ти благодаря за Ейнджъл — каза тя на следващата им среща. — Харесва ми да съм с нея. — „И с теб“ — помисли си. Марк имаше най-яркосините очи, които бе виждала, и прелестна дяволита усмивка. Близостта му ужасно й харесваше…

Водата започваше да изстива. Кели спря душа, изсуши се, облече си нощница и се върна в дневната.

— Банята е на ваше разположение.

— Благодаря.

Даян се изправи и отиде в банята. Вътре сякаш беше вилнял ураган. Подът бе залят с вода, навсякъде се въргаляха пешкири.

Тя излезе в спалнята.

— Цялата баня е разхвърляна. Да не сте свикнали да разтребват след вас?

Кели мило се усмихна.

— Да, госпожо Стивънс. Израснала съм, заобиколена от цял куп камериерки.

— Само че аз не съм сред тях.

„Защото не те бива за това“ — ядосано си помисли Кели.

Даян дълбоко си пое дъх.

— Мисля, че…

— Мислете каквото си щете, госпожо Стивънс.

Двете дълго се взираха една в друга. После, без да каже нищо повече, Даян се обърна и отиде в банята. Когато след петнайсет минути излезе, Кели беше в леглото. Даян понечи да изключи нощната лампа.

— Недейте! — извика Кели.

Даян я погледна сепнато.

— Моля?

— Оставете лампата да свети.

— От тъмното ли ви е страх? — презрително попита Даян.

— Да. Страх… страх ме е от тъмното. — „Откакто умря Марк“.

— Защо? — покровителствено каза Даян. — Да не би като малка родителите ви да са ви плашили с приказки за торбалан?

Последва дълго мълчание.

— Стига.

Даян си легна и затвори очи. Изпълниха я мисли за мъжа й: „Ричард, скъпи, никога не съм вярвала, че някой може да умре от разбито сърце. Сега вече вярвам. Имам нужда от теб. Да ме напътстваш. Имам нужда от твоята топлота и любов. Знам, че си някъде тук. Усещам те. Ти си дар, които получих от Господ, ала не задълго. Лека нощ, мой ангел хранителю. Моля те, не ме оставяй. Моля те“.

Кели чу, че Даян тихо ридае. Стисна устни и си помисли: „Млъкни. Млъкни. Млъкни“. И по бузите й потекоха сълзи.

Глава 27

Когато на сутринта Даян се събуди, Кели седеше на един стол с лице към стената.

— Добро утро — поздрави Даян. — Успяхте ли да поспите?

Никакъв отговор.

— Трябва да измислим следващия си ход. Не можем вечно да останем тук.

Отново не получи отговор.

— Чувате ли ме, Кели? — ядосано възкликна тя.

Кели рязко се завъртя на стола си.

— Ако обичате! Опитвам се да медитирам!

— О, извинявайте. Не исках…

— Оставете. — Кели се изправи. — Някой да ви е казвал, че хъркате?

Даян се смая. Почти чу гласа на Ричард, който в първата им нощ заедно бе казал: „Скъпа, знаеш ли, че хъркаш? Ще се изразя по друг начин. Носът ти пее мили мелодийки през цялата нощ като ангелска музика“. После я беше грабнал в прегръдките си и…

— Е, да знаете, че хъркате — продължи Кели, отиде при телевизора и го включи. — Да видим какво става по света. — Тъмнокожата жена започна да превключва каналите и изведнъж спря. Предаваха новини. Водещият беше Бен Робъртс. — Това е Бен! — възкликна Кели.