Кой се страхува от мрака - Страница 44

— Кой е Бен? — безразлично попита Даян.

— Бен Робъртс. Той води новините и различни информационни предавания. Единственият новинар, когото харесвам. Един ден… — Тя млъкна.

Бен Робъртс казваше:

— … Току-що ни съобщиха, че Антъни Алтиери, предполагаемият бос на мафията, който неотдавна беше оправдан в процес за убийство, е починал тази сутрин от рак. Той беше…

Кели се обърна към Даян.

— Чухте ли? Алтиери е мъртъв.

Даян не изпита никакви чувства. Тази новина идваше от друг свят, от друго време. Тя погледна Кели и каза:

— Мисля, че е най-добре да се разделим. Заедно е прекалено лесно да ни забележат.

— Точно така — сухо отвърна другата. — Еднакви сме на ръст.

— Исках да кажа…

— Знам какво искате да кажете. Но бих могла да си сложа бяла маска и…

Даян се взираше в нея озадачено.

— Моля?

— Пошегувах се. Идеята ви е чудесна. Почти истински план, нали?

— Кели…

— Определено ми беше интересно да се запозная с вас, госпожо Стивънс.

— Да тръгваме — рязко каза Даян.

Във фоайето бе пълно с пристигащи жени. Пет-шест гостенки напускаха хотела. Кели и Даян трябваше да изчакат опашката.

Хари Флинт ги забеляза от улицата, поотдалечи се и вдигна мобифона си.

— Току-що слязоха във фоайето.

— Добре. Карбайо там ли е?

— Да.

— Направете както ви казах. Покрийте входа на хотела от двете страни, така че накъдето и да тръгнат, да попаднат в капан. Искам да изчезнат безследно.

Кели и Даян най-после стигнаха до рецепцията. Служителката се усмихна.

— Надявам се, че престоят ви при нас е бил приятен.

— Много приятен, благодаря — отвърна Даян и си помисли: „Поне още сме живи“.

— Знаете ли къде отивате сега, госпожо Стивънс? — на път към главния изход я попита Кели.

— Не. Просто искам да се махна от Манхатън. Ами вие?

„Просто искам да се махна от теб“.

— Връщам се в Париж.

Излязоха и предпазливо се огледаха. Обичайните пешеходци. Всичко изглеждаше нормално.

— Довиждане, госпожо Стивънс — с доловимо облекчение каза Кели.

— Довиждане.

Тъмнокожата жена се обърна наляво и се запъти към ъгъла. Даян я проследи с поглед, после се обърна надясно и се отдалечи в другата посока. Не бяха направили повече от пет-шест крачки, когато от двата края на пряката внезапно се появиха Хари Флинт и Винс Карбайо. Изражението на Карбайо бе злобно. Устните на Флинт бяха разтеглени в полуусмивка.

Двамата мъже започнаха да се приближават към тях, като си проправяха път през пешеходците. Даян и Кели се обърнаха и панически се спогледаха. Бяха попаднали на засада. Забързаха обратно към входа на хотела, ала там гъмжеше от народ и не можеха да се вмъкнат вътре. Нямаше къде да отидат. Мъжете се приближаваха.

За ужас на Кели, Даян се усмихна и весело махна на Флинт, а после и на Карбайо.

— Полудяхте ли? — промълви Кели.

Все още усмихната, Даян извади мобифона си и бързо заговори в него.

— В момента сме пред хотела… а, добре. Зад ъгъла ли сте? — Тя се ухили и махна на Кели. — Ще са тук след минута — високо продължи Даян и погледна Флинт и Карбайо. — Не, само двамата са. — После се засмя. — Ясно… Тук ли са? Добре.

И под погледите на Кели и двамата мъже слезе от тротоара на улицата, вторачи се в приближаващите се коли и започна да сигнализира на един автомобил в далечината, като възбудено му махаше с ръце. Флинт и Карбайо бяха спрели, озадачени от поведението й.

Даян ги посочи и извика:

— Ето ги! Ето ги! Тези двамата!

Двамата главорези се спогледаха, светкавично взеха решение и побягнаха.

Кели зяпаше Даян. Сърцето й туптеше.

— Отидоха си — каза тя. — С кого… с кого разговаряхте?

Даян дълбоко си пое дъх.

— С никого. Пък и батерията ми е паднала.

Глава 28

Кели смаяно се взираше в нея.

— Това беше страхотно. Ще ми се аз да се бях сетила.

— Другия път — сухо отвърна Даян.

— Какво ще правите сега?

— Ще се махна от Манхатън.

— Как? Те наблюдават всички гари, летищата, автогарите, фирмите за автомобили под наем…

Даян се замисли за миг.

— Можем да отидем в Бруклин. Там няма да ни търсят.

— Добре, вървете.

— Какво?

— Няма да дойда с вас.

Даян понечи да отговори, после се отказа.

— Сигурна ли сте?

— Да, госпожо Стивънс.

— Добре тогава, сбогом.

— Сбогом.

Даян спря такси и се качи. Кели колебливо стоеше на мястото си и се опитваше да вземе решение. Намираше се сама на непозната улица, нямаше нито къде, нито при кого да отиде. Вратата на таксито се затвори и колата потегли.

— Чакайте! — извика Кели. Таксито спря и тя забърза към него.

Даян й отвори и тя се вмъкна на задната седалка.

— Какво ви накара да промените решението си?

— Току-що ми хрумна, че никога не съм виждала Бруклин!

Даян я погледна и поклати глава.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Закарайте ни в Бруклин, моля — отвърна Даян.

Таксито отново потегли.

— Къде по-точно?

— Просто карайте.

Кели я зяпна смаяно.

— Не знаете ли къде отиваме?

— Ще измисля, когато стигнем там.

„Защо ли се върнах?“ — зачуди се Кели.

Мълчаха. След двайсет минути прекосиха Бруклинския мост.

— Търсим хотел — каза Даян на шофьора. — Не съм сигурна кой…

— Хубав хотел ли търсите, госпожо? Знам един, казва се „Адамс“. Ще ви хареса.

Хотел „Адамс“ беше пететажна тухлена сграда с навес отпред. Под навеса стоеше портиер.

— Устройва ли ви? — попита шофьорът, когато таксито спря до тротоара.

— Изглежда приличен — отвърна Даян.

Кели не отговори.

Слязоха и портиерът ги поздрави.