Кой се страхува от мрака - Страница 45

— Добър ден, дами. Ще ни гостувате ли?

Даян кимна.

— Да.

— Имате ли багаж?

— Авиолиниите изгубиха саковете ни — нагло излъга тя. — Наоколо можем ли да понапазаруваме и да си купим дрехи?

— На съседната пряка има много хубав магазин за облекло. Ако искате, първо се настанете. Така ще пратят покупките ви направо в стаята ви.

— Чудесно. Сигурен ли сте, че имате свободни стаи?

— По това време на годината няма проблем.

Служителят на рецепцията им даде регистрационни формуляри.

— Емили Бронте — каза Кели, докато попълваше своя. Даян погледна служителя, за да види реакцията му.

Нищо. Така че написа „Мари Касат“.

— С кредитна карта ли ще платите?

— Да, ние… — започна Кели.

— Не — побърза да я прекъсне Даян.

Тъмнокожата жена я погледна и неохотно кимна.

— Багаж?

— Ще пристигне по-късно. Скоро ще се върнем.

— Ще ви настаним в апартамент петстотин и петнайсет.

Двете излязоха от хотела. Истински хубавици. Ала сами.

„Каква загуба“, помисли си служителят.

Магазинът „За мадам“ се оказа истински рог на изобилието. Имаше всевъзможни дамски дрехи, плюс щанд за кожени изделия, където продаваха чанти и куфари.

Кели се огледа.

— Май извадихме късмет.

Към тях се приближи продавачка.

— Какво обичате?

— Само гледаме — отвърна Даян.

Взеха по една количка и тръгнаха из магазина.

— Вижте! — рече Кели. — Чорапи. — И награби пет-шест чифта.

Даян последва примера й.

— Чорапогащници…

— Сутиени…

— Комбинезони…

Скоро количките преливаха от бельо. Продавачката побърза да им докара още две.

— Нека ви помогна.

— Благодаря.

Даян и Кели започнаха да пълнят новите колички. Кели разглеждаше щанда с панталони. Избра си четири чифта и се обърна към Даян.

— Не се знае кога пак ще имаме възможност да пазаруваме.

Другата жена също си взе панталони и раирана лятна рокля.

— Не бива да носите такива неща — спря я Кели. — От райетата ще изглеждате дебела.

Даян понечи да я върне, после погледна спътницата си и подаде роклята на продавачката.

— Ще я взема.

Под смаяния поглед на продавачката Кели и Даян продължиха между различните щандове. Когато свършиха, покупките им се събраха в четири куфара.

Кели ги погледна и широко се усмихна.

— Това би трябвало да ни стигне за известно време.

— В брой ли ще платите, или с кредитна карта? — попита касиерката.

— С кредитна…

— В брой — обади се Даян.

Извадиха портмонетата си и си поделиха сметката. Хрумна им една и съща мисъл: парите в брой свършваха.

— Отседнали сме в хотел „Адамс“ — каза Кели на касиерката. — Бихте ли могли да…

— Да доставим покупките ви ли? Разбира се. Имената ви?

Кели се поколеба за миг.

— Шарлот Бронте.

Даян я погледна и бързо я поправи:

— Емили. Емили Бронте.

— Всъщност да де — смути се Кели.

Касиерката ги наблюдаваше объркано. После се обърна към Даян.

— А вашето име?

— Хм… — Паметта й изневеряваше. Под какво име се бе регистрирала? Джорджа О’Кифи… Фрида Кало… Джоун Мичъл?

— Тя се казва Мари Касат — намеси се Кели.

Касиерката преглътна.

— Ясно.

До „За мадам“ имаше аптека.

— Пак извадихме късмет — усмихна се Даян. Бързо влязоха вътре и продължиха с пазаруването. — Туш…

— Руж…

— Четки за зъби…

— Паста за зъби…

— Тампони и дамски превръзки…

— Червило…

— Фиби…

— Пудра…

Когато се върнаха в хотела, четирите куфара вече бяха доставени в стаята им. Кели ги зяпна.

— Кои са моите и кои са вашите?

— Няма значение — успокои я Даян. — Ще останем тук цяла седмица или още по-дълго, така че можем да разопаковаме багажа.

— Имате право.

Заеха се да подреждат роклите и панталоните, прибраха бельото си в чекмеджетата и занесоха тоалетните си принадлежности в банята.

Когато изпразниха куфарите, Даян си събу обувките, съблече се и с наслада се отпусна на едното легло.

— Приятно е — доволно въздъхна тя. — Не знам за вас, но аз ще вечерям в леглото. После ще си взема хубава и дълга гореща вана. Никъде не мърдам оттук.

На вратата се почука и в стаята влезе красива униформена камериерка — носеше чисти пешкири. След две минути излезе от банята и каза:

— Ако имате нужда от нещо, моля, позвънете ми. Приятна вечер.

— Благодаря. — Кели я проследи с поглед.

Даян прелистваше рекламната брошура на хотела, която бе взела от нощното си шкафче.

— Знаете ли кога е построен този хотел?

— Обличайте се — нареди Кели. — Заминаваме.

— Построен е през…

— Обличайте се. Махаме се оттук.

Даян я погледна.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Ще се случи нещо ужасно. — В гласа й се долавяха панически нотки.

Даян уплашено седна на леглото.

— Какво ще се случи?

— Не знам. Но трябва да се махаме оттук, иначе и двете ще умрем.

Страхът й бе заразен, ала нямаше никаква логика.

— Кели, това е абсурдно. Ако…

— Моля те, Даян.

Когато по-късно мислеше за това, Даян нямаше представа дали е отстъпила заради настойчивостта й, или защото Кели за пръв път се обръщаше към нея на „ти“. Реши да й отвърне със същото.

— Добре. — Тя стана от леглото. — Ще опаковаме дрехите и…

— Не! Остави всичко тук!

Даян я зяпна смаяно.

— Да оставя всичко ли?! Та ние току-що купихме…

— Бързо!

— Добре. — „Надявам се, че знае какво прави“ — си помисли Даян, докато неохотно се обличаше.

— Бързо! — задавено извика Кели.

Даян припряно я последва навън. „Сигурно съм се побъркала!“

Когато стигнаха във фоайето, Даян вече тичаше до Кели.