Кой се страхува от мрака - Страница 54

К оглавлению

— Нямаме време, Кели. Трябва веднага да се махнем оттук. Колко пари имаш?

— Колкото да се върнем в Бруклин. Ами ти?

— Мога да платя пътя ни до Ню Джързи.

— Значи сме в капан. Нали разбираш защо го правят? За да ни попречат да отидем в Европа и да открием истината.

— Изглежда, успяха.

— Не са — замислено възрази Кели. — Да вървим.

— Как? С моя космически кораб ли? — скептично попита Даян.

— С моя.

Джоузеф Бери, управител на бижутерски магазин на Пето авеню, проследи с поглед приближаването на Кели и Даян и им отправи най-лъскавата си професионална усмивка.

— Какво ще обичате?

— Бих искала да продам пръстена си — каза Кели. — Той…

Усмивката му се стопи.

— Съжалявам. Не купуваме бижута.

— О, жалко.

Джоузеф Бери понечи да се отдалечи. Кели разтвори ръка. В шепата й лежеше голям смарагдов пръстен.

— Това е седемкаратов смарагд, заобиколен с три карата диаманти, обковани с платина.

Управителят зяпна пръстена, взе бижутерска лупа и я постави на окото си.

— Наистина е красив, но тук имаме твърдо правило да…

— Искам двайсет хиляди долара.

— Двайсет хиляди ли казахте?

— Да, в брой.

Даян я погледна смаяно.

— Кели…

Бери отново заразглежда пръстена. Накрая каза:

— Хм… струва ми се, че можем да го уредим. Един момент. — И изчезна в офиса зад щанда.

— Да не си полудяла? — попита Даян. — Та това е пладнешки обир!

— Ако останем тук, ще ни убият. Колко струва животът ни?

Даян нямаше какво да й отговори. Джоузеф Бери се върна усмихнат.

— Пратих да изтеглят пари от банката оттатък улицата.

Даян се обърна към Кели.

— Ще ми се да не го правиш.

Тъмнокожата жена сви рамене.

— Това е само някакво си бижу… — Затвори очи и си повтори: „Това е само някакво си бижу…“

Имаше рожден ден. Телефонът иззвъня.

— Добро утро, скъпа. — Обаждаше се Марк.

— Добро утро.

Очакваше да я поздрави с рождения ден.

— Днес не си на работа — вместо това каза той. — Ходи ли ти се на разходка?

Обзе я разочарование. Преди седмица бяха разговаряли за рождените си дни. Марк бе забравил.

— Да.

— Какво ще кажеш да поизлезем?

— Добре.

— Ще дойда да те взема след половин час.

— Ще съм готова.

— Къде отиваме? — попита Кели, когато се качиха в колата.

И двамата бяха облечени спортно.

— Край Фонтенбло има чудесни местенца.

— О? Често ли ходиш там?

— Ходех по-рано, когато исках да избягам.

Кели озадачено се обърна към него.

— От какво да избягаш?

Той се поколеба.

— От самотата. Там не се чувствах толкова самотен. — Погледна я и се усмихна. — Не съм ходил, откакто се запознах с теб.

Фонтенбло е величествен кралски дворец на югоизток от Париж, заобиколен от дълбоки лесове.

— Много крале на име Луи са живели тук, като се започне от Луи Четвърти — осведоми я Марк, когато красивият замък се извиси в далечината.

— Нима? — Кели го погледна и си помисли: „Питам се дали по онова време са имали картички за рожден ден? Ще ми се да ми беше дал картичка. Държа се като ученичка“.

Стигнаха територията на двореца и Марк спря на един от паркингите, и я попита:

— Можеш ли да издържиш километър и половина ходене?

Кели се засмя.

— Ежедневно изминавам повече по подиумите.

Марк я хвана за ръка.

— Добре. Да вървим.

— С теб съм.

Подминаха няколко разкошни сгради и навлязоха в гората. Бяха съвсем сами, потънали в зеленината на древните дървета. Беше чудесен слънчев ден. Топлият вятър ги милваше и над тях синееше безоблачно небе.

— Красиво е, нали?

— Прекрасно е, Марк.

— Радвам се, че днес си свободна.

Кели си спомни нещо.

— Ти не трябваше ли да си на работа?

— Реших да си взема един ден отпуска.

— О!

Навлизаха все по-дълбоко в тайнствената гора.

— Още колко ще вървим? — попита тя след петнайсетина минути.

— По-нататък има едно местенце, което много ми харесва. Почти стигнахме.

След още няколко минути излязоха на полянка, в средата на която се издигаше грамаден дъб.

— Стигнахме — каза Марк.

— Толкова е спокойно…

На дънера като че ли бе издраскано нещо. Кели се приближи. Там пишеше: „Честит рожден ден, Кели“.

Изгубила дар слово, тя впери очи в Марк.

— О, мили! Благодаря ти. Значи не беше забравил.

— Мисля, че в дънера има нещо.

— В дънера ли? — Кели се вгледа. На равнището на очите й имаше хралупа. Тя бръкна вътре, напипа пакетче и го извади. Беше кутия за подаръци. — Какво е?

— Отвори го.

Тя вдигна капачето и се ококори. Вътре имаше красив смарагдов пръстен, заобиколен от диаманти, обковани с платина. Не вярваше на очите си. Обърна се и прегърна Марк.

— Прекалено си щедър.

— Готов съм да ти подаря и луната, ако я поискаш. Влюбен съм в теб, Кели.

Тя го притисна към себе си. И каза нещо, което бе смятала, че никога няма да изрече:

— И аз те обичам, мили.

Марк сияеше.

— Хайде да се оженим веднага. Ние…

— Не — рязко го прекъсна Кели.

Той я погледна изненадано.

— Защо?

— Не можем.

— Кели… Не вярваш, че съм влюбен в теб ли?

— Вярвам ти.

— Ти обичаш ли ме?

— Да.

— Но не искаш да се омъжиш за мен, така ли?

— Искам… но… не мога.

— Не разбирам. Каква е причината?

Марк я наблюдаваше смутено. Кели знаеше, че в мига, в който му разкаже за преживяната някога травма, той никога повече няма да поиска да я види.

— Аз… аз никога няма да мога да ти стана истинска жена.

— Какво искаш да кажеш?

Това бе най-мъчителната изповед в живота й.

— Марк, ние няма да можем да се любим. Когато бях осемгодишна, ме изнасилиха. — Докато разказваше отвратителната история на първия мъж, когото обичаше, погледът й блуждаеше сред безразличните дървета. — Сексът не ме привлича. Гнус ме е от самата мисъл за него. И ме е страх. Аз съм… аз съм половин жена. Аз съм урод. — Тя се задъхваше и се мъчеше да не се разплаче.