Кой се страхува от мрака - Страница 56

Тя отиде при него и седна на ръба на леглото.

— Сигурен ли си, че това положение те задоволява, Марк?

— Никога не съм бил по-сигурен в нещо. Лека нощ, прелест моя.

— Лека нощ.

Кели си легна, ала не можа да заспи. Отново преживяваше нощта, която промени животай. „Шшт! Нито гък!… Ако ме изпортиш на майка си, ще се върна и ще я убия…“ Това, което й беше направило онова чудовище, й бе отнело целия живот. Той беше убил нещо в нея и сега тя се боеше от тъмното… боеше се от мъжете… боеше се от любовта. Бе му дала власт над себе си. „Край“, помисли си. Всички емоции, които беше потискала през годините, цялата страст, която се бе трупала в нея, изригна като взривена язовирна стена. Кели погледна Марк и изведнъж отчаяно го пожела. Отметна завивката, отиде при леглото му и прошепна:

— Отмести се.

Той изненадано се надигна.

— Нали каза, че… че не ме искаш в леглото си… и аз…

Кели се вгледа в очите му.

— Но не казах, че не мога да легна в твоето легло. — Наблюдаваше лицето му, докато си събличаше нощницата. — Люби ме…

— О, Кели! Да!

Той започна внимателно и нежно. Много внимателно. Много нежно. Задръжките отпаднаха и Кели изпита непреодолимо желание. Люби го страстно и никога не бе изпитвала нещо толкова прекрасно в живота си.

— Сещаш ли се за онзи списък, който ми показа? — попита Кели, когато се отпуснаха в прегръдките си.

— Да.

— Можеш да го изхвърлиш — тихо рече тя.

Марк широко се усмихна.

— Каква глупачка съм била — каза Кели. Притисна го към себе си и продължиха да разговарят, после пак се любиха до пълна изнемога.

— Ще угася лампата — каза Марк.

Тя се напрегна и стисна клепачи. Понечи да каже „не“, ала усети топлото му тяло до себе си. Той щеше да я закриля.

Когато Марк изключи лампата, Кели отвори очи. Вече не се боеше от тъмното. Вече…

— Кели? Кели?

Мислите й се върнаха към настоящето. Тя вдигна поглед и отново се озова в бижутерията на Пето авеню в Ню Йорк. Джоузеф Бери й подаваше дебел плик.

— Заповядайте. Двайсет хиляди долара в стодоларови банкноти, точно колкото поискахте.

Трябваше й малко време, за да се ориентира.

— Благодаря.

Кели отвори плика, извади десет хиляди долара и ги подаде на Даян.

Тя я погледна озадачено.

— Какво е това?

— Твоята половина.

— За какво? Не мога…

— Можеш да ми ги върнеш по-късно — сви рамене Кели. — Ако още сме живи. Ако не, и без това няма да ми трябват. А сега да видим дали ще успеем да се махнем оттук.

Глава 34

На Лексингтън Авеню Даян спря такси.

— Накъде?

— Летище „Ла Гуардия“.

Кели я погледна изненадано.

— Но те сигурно наблюдават всички летища!

— Надявам се.

— Какво… — Кели изпъшка. — Имаш план, нали?

Даян я потупа по ръката и се усмихна.

— Да.

На терминала Кели последва Даян на гишето на Алиталия Еърлайнс.

— Добро утро — поздрави служителят. — Какво обичате?

Даян се усмихна.

— Искаме два билета за Лос Анджелис.

— Кога бихте желали да заминете?

— С първия полет. Казваме се Даян Стивънс и Кели Харис.

Кели потръпна.

Служителят провери в компютъра си.

— Следващият самолет е в два и петнайсет.

— Идеално. — Даян погледна Кели. Тя успя принудено да се усмихне. — Идеално.

— В брой ли ще платите, или с кредитна карта?

— В брой. — Даян отброи парите.

— Защо просто не вдигнем неонов надпис, за да съобщим на Кингсли, че сме тук? — прошепна Кели.

— Прекалено много се тревожиш.

Докато минаваха покрай гишето на Американ Еърлайнс, Даян спря и отиде при служителя.

— Искаме два билета за Маями с първия възможен полет.

— Разбира се. — Той провери в компютъра. — Самолетът е след три часа.

— Чудесно. Казваме се Даян Стивънс и Кели Харис.

Кели за миг затвори очи.

— С кредитна карта или в брой?

— В брой.

Даян му плати и той й връчи билетите.

— Така ли ще надхитрим онези гении? — попита Кели, докато се отдалечаваха. — Това няма да заблуди и десетгодишно дете.

Даян се запъти към изхода. Кели забърза след нея.

— Къде отиваш?

— Отиваме в…

— Няма значение. Не искам да знам.

Пред летището имаше колона таксита. Когато излязоха от терминала, една от колите се отдели и спря пред входа. Кели и Даян се качиха.

— Накъде, моля?

— Към летище „Кенеди“.

— Не знам дали си объркала тях, обаче мен определено успя — заяви Кели. — Все пак ми се щеше да имахме някакво оръжие, за да се защитаваме.

— Не знам къде можем да намерим оръжие.

Таксито потегли. Даян се наведе напред и погледна лицензионната табелка на таблото. „Марио Силва“.

— Господин Силва, смятате ли, че можете да ни закарате на летище „Кенеди“, без да ви проследят?

Усмивката му лъсна в огледалото.

— Дошли сте където трябва.

Той настъпи газта и внезапно направи обратен завой. На първата пряка пресече кръстовището до половината, после рязко зави по една уличка.

Жените се обърнаха да погледнат през задния прозорец. Зад тях нямаше коли.

Марио Силва се ухили още по-широко.

— Как е?

— Добре — отвърна Кели.

През следващия половин час таксиметровият шофьор продължи да прави неочаквани завои и да се движи по странични улички, за да е сигурен, че никой не ги следи. Накрая спря пред главния вход на летище „Кенеди“ и съобщи триумфално:

— Стигнахме.

Даян извади няколко банкноти от чантичката си.

— Задръжте рестото за услугата.

Марио Силва взе парите и се усмихна.

— Благодаря, госпожо. — Изпрати с поглед двете си пътнички, които влязоха в терминала, после извади мобифона си.