Кой се страхува от мрака - Страница 58

К оглавлению

— Проблем ли има? — поинтересува се стюардесата.

— Да. Вероятна бомба.

Флинт тръгна към опашката на самолета и отвори вратите на тоалетната. Вътре нямаше никого. Жените бяха изчезнали.

— Нямаше ги в самолета, господин Кингсли.

Гласът на Танър звучеше заплашително тихо.

— Видя ли ги да се качват, Флинт?

— Да.

— Още ли бяха на борда при излитането на самолета?

— Да.

— Тогава, струва ми се, можем логично да приемем, че или са скочили насред Атлантическия океан без парашути, или са слезли в Мадрид. Съгласен ли си с мен?

— Разбира се, господин Кингсли. Обаче…

— Благодаря. Това означава, че възнамеряват да продължат от Мадрид за Франция. — Танър замълча за миг. — Имат четири възможности: могат да вземат друг самолет за Барселона или да пътуват с влак, автобус или кола. — Той се замисли. — Сигурно ще решат, че автобусите, самолетите и влаковете са прекалено опасни. Логиката ми подсказва, че ще пътуват с кола до Сан Себастиан и оттам ще влязат във Франция.

— Ако…

— Не ме прекъсвай, Флинт. Пътят от Мадрид до Сан Себастиан би трябвало да им отнеме около четири часа. Ето какво искам да направиш. Върни се в Мадрид. Провери всички фирми за коли под наем на летището. Разбери каква кола са взели — цвят, модел, всичко.

— Слушам.

— После отиди със самолета в Сан Себастиан и вземи под наем кола — бърза. И ги причакай по пътя. Не искам да стигнат до Сан Себастиан. А, Флинт…

— Да?

— Не забравяй. Трябва да прилича на злополука.

Глава 35

Даян и Кели бяха на мадридското летище „Барахас“. Можеха да вземат кола под наем от „Херц“, „Юропкар“, „Ейвис“ и други фирми, но избраха по-неизвестната агенция „Алеса“.

— Кой е най-бързият път до Сан Себастиан? — попита Даян.

— Съвсем просто е, сеньора. Тръгнете по Ен-едно до френската граница при Хондарибия и оттам направо до Сан Себастиан. Това е само четири-пет часа път.

— Gracias.

След минута потеглиха.

След час частният самолет на КИГ кацна в Мадрид и Хари Флинт припряно обиколи агенциите за автомобили под наем.

— Трябваше да посрещна сестра си и една нейна приятелка — приятелката й е изумително красива афроамериканка, — обаче ги изпуснах. Пристигнали са с полета на Делта в девет и двайсет от Ню Йорк. Дали са наели кола при вас? — питаше той на всяко гише.

— Не, сеньор…

На гишето на „Алеса“ извади късмет.

— А, да, сеньор, добре си ги спомням. Те…

— Помните ли каква кола наеха?

— Пежо.

— Какъв цвят?

— Червен. Това е единственото ни…

— Знаете ли номера?

— Разбира се. Един момент.

Служителят потърси сред документите на бюрото си и му даде номера.

— Надявам се да ги откриете.

— Ще ги открия.

След десет минути Флинт летеше обратно за Барселона. Щеше да вземе кола под наем, да ги проследи до усамотено място, да ги принуди да излязат от пътя и да се увери, че са мъртви.

Даян и Кели бяха само на половин час от Барселона. Пътуваха в спокойно мълчание. По шосето нямаше движение и те напредваха бързо. Пейзажът бе красив. Нивите със зрели жита и градините изпълваха въздуха с ухание на нарове, праскови и портокали, край пътя се издигаха стари къщи, обвити в жасмин. Няколко минути след средновековното градче Бургос теренът започна да се променя. Навлязоха в предпланините на Пиренеите.

— Почти стигнахме — каза Даян, вторачи се през предния прозорец, намръщи се и удари спирачки.

На шейсетина метра пред тях гореше кола, около нея се бяха струпали хора. Униформени мъже преграждаха пътя.

Даян се озадачи.

— Какво става?

— Тук сме в земята на баските — поясни Кели. — Това е военна зона. През последните петдесет години баските се борят срещу испанските власти.

На шосето пред тях излезе мъж в зелена униформа със златно-червени ширити, черни обувки, колан и барета. Вдигна ръка и им даде знак да спрат отстрани.

— Това е дело на ЕТА — процеди през зъби Кели. — Не можем да спрем! Бог знае колко време ще ни задържат тук.

Полицаят заобиколи отстрани и се приближи към тях.

— Аз съм капитан Иради. Бихте ли слезли от колата, моля?

Даян го погледна и се усмихна.

— С удоволствие бих ви помогнала във войната, но в момента водим своя война. — Тя настъпи газта, заобиколи пламтящия автомобил и се понесе напред, като пръсна пред себе си надаващите викове зяпачи.

Кели стискаше клепачи.

— Минахме ли вече?

— Всичко е наред.

Кели отвори очи, погледна страничното огледало и се вцепени. Преследваше ги черен ситроен „Берлинго“ и тя видя кой е на волана.

— Това е Годзила! — ахна Кели. — В колата зад нас.

— Какво?! Как ни е открил толкова бързо? — Даян настъпи газта до дупка. Ситроенът ги настигаше. Спидометърът показваше сто седемдесет и пет километра в час.

След около километър и половина Даян видя граничния пункт между Испания и Франция. И изведнъж каза:

— Удари ме.

Кели се засмя.

— Шегуваш се, нали?

— Удари ме — настойчиво повтори Даян. Ситроенът все повече ги настигаше.

— Какво…

— Веднага!

Кели неохотно я зашлеви.

— Не. Удари ме силно.

Между тях и ситроена имаше само две коли.

— Бързо! — извика Даян.

Кели потръпна и я удари по бузата.

— По-силно!

Кели я удари пак. Този път диамантеният й венчален пръстен поряза скулата на Даян. Шурна кръв. Кели я зяпаше ужасено.

— Много съжалявам, Даян. Не исках…

Стигнаха до граничния пункт и Даян спря.

Митничарят се приближи към тях.

— Добър ден, госпожи.

— Добър ден. — Даян обърна глава така, че испанецът да види течащата по бузата й кръв.