Кой се страхува от мрака - Страница 59

Той се втрещи.

— Какво се е случило, сеньора?

Даян прехапа устна.

— Бившият ми мъж. Бие ме. Извадих ограничителна заповед срещу него, но… но не мога да го спра. Постоянно ме преследва. И сега е тук. Знам, че няма смисъл да ви моля за помощ. Никой не може да му попречи.

Митничарят се обърна и с мрачно изражение огледа колоната автомобили зад тях.

— С коя кола е мъжът ви?

— С черния ситроен на две коли от нас. Иска да ме убие.

— Нима? — изсумтя испанецът. — Продължавайте, госпожи. Повече няма защо да се боите от него.

Даян го погледна.

— О, благодаря ви. Много ви благодаря.

След малко пресякоха границата и влязоха във Франция.

— Даян…

— Да?

Кели постави длан върху рамото й.

— Много съжалявам за… — Тя посочи бузата й.

Даян широко се усмихна.

— Но се избавихме от Годзила, нали? — После погледна Кели. — Ти плачеш!?

— Не плача — подсмръкна другата жена. — От гадния туш е. Това, което направи… Ти не само имаш хубаво личице. — Кели попи кръвта от бузата й с книжна кърпичка.

Даян се погледна в огледалото и направи болезнена гримаса.

— Не. Вече не.

— Слезте от колата, моля — каза митничарят.

— Нямам време — сопна се Флинт. — Бързам. Трябва да…

— Слезте от колата.

Американецът го погледна.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Имаме сведения, че колата с този регистрационен номер пренася наркотици. Ще я разглобим.

Флинт го зяпна.

— Да не сте се побъркали? Казах ви, че бързам. Никога не съм пренасял нарко… — Той млъкна и се усмихна. — Ясно. — После бръкна в джоба си и му подаде стодоларова банкнота. — Ето, вземете и да забравим за случая.

— Хосе! — извика митничарят.

Появи се униформен капитан. Митничарят му показа банкнотата.

— Това е опит за подкуп.

— Слезте от колата — нареди капитанът. — Арестувам ви за подкуп…

— Не, не можете да ме арестувате точно сега. Бързам…

— И оказва съпротива при арест. — Той се обърна към митничаря. — Повикай подкрепление.

Флинт дълбоко си пое дъх и погледна напред по шосето. Пежото го нямаше.

Той отново се обърна към капитана.

— Трябва да се обадя по телефона.

— Нали каза, че имаш приятел в Париж? — попита Даян, когато навлязоха на френска територия.

— Да, Сам Медоус. Беше колега на Марк. Имам чувството, че ще може да ни помогне. — Кели бръкна в чантичката си, извади новия си мобифон и набра парижки номер.

— КИГ — отговори телефонистката.

— Може ли да разговарям със Сам Медоус?

След малко чу гласа му.

— Ало?

— Сам, обажда се Кели. Върнах се във Франция.

— Боже мой! Направо се побърках от притеснение за теб. Добре ли си?

Кели се поколеба.

— Да, струва ми се.

— Това е кошмар. Все още не мога да повярвам.

„Аз също“ — помисли си тя.

— Сам, трябва да ти кажа нещо. Мисля, че Марк е бил убит.

От отговора на Сам Медоус я побиха тръпки.

— И аз смятам така.

Кели едва намери сили да продължи.

— Трябва да узная какво се е случило. Ще ми помогнеш ли?

— Не бива да го обсъждаме по телефона, Кели. — Той се опитваше да говори спокойно.

— Раз… Разбирам.

— Защо не поговорим довечера? Може да вечеряме вкъщи. — Добре.

— В седем?

— Ще дойда.

Тя изключи телефона и каза:

— Довечера ще науча отговорите на някои въпроси.

— Междувременно аз ще взема самолет за Берлин и ще поговоря с някои колеги на Франц Фербрюге.

Кели внезапно се умълча. Даян я погледна.

— Какво има?

— Нищо. Просто… ние сме страхотен екип. Не ми се ще да се разделяме. Защо не отидем заедно в Париж и после…

Даян се усмихна.

— Няма да се разделяме, Кели. Обади ми се, след като разговаряш със Сам Медоус. Можем да се срещнем в Берлин. Дотогава би трябвало да съм събрала някаква информация. Знаем си телефоните и ще поддържаме връзка. Нямам търпение да чуя какво ще научиш довечера.

Стигнаха в Париж.

Даян погледна в огледалото.

— Ситроена го няма. Най-после се отървахме от него. Къде да те закарам?

Наближаваха площад „Конкорд“.

— Мога да взема такси. Ти продължавай.

— Сигурна ли си, партньорке?

— Абсолютно, партньорке.

— Пази се.

— И ти.

След две минути Кели пътуваше с такси към дома си. Нямаше търпение да се прибере. Скоро щеше да се срещне със Сам Медоус в неговия апартамент.

Когато таксито спря пред нейната кооперация, я обзе дълбоко облекчение. У дома. Портиерът отвори вратата.

Кели го погледна и понечи да каже: „Прибрах се, Мартин“, но спря. Това беше абсолютно непознат човек.

— Добър ден, мадам.

— Добър ден. Къде е Мартин?

— Вече не работи тук. Напусна.

Кели се смая.

— О, съжалявам.

— Позволете да се представя, мадам. Аз съм Жером Мало.

Тя кимна и влезе във фоайето. На рецепцията до Никол Паради стоеше висок слаб непознат. Мъжът се усмихна.

— Добър вечер, мадам Харис. Очаквахме ви. Аз към домоуправителят Алфонс Жируар.

Кели озадачено се огледа.

— Къде е Филип Сендре?

— А, Филип се пресели със семейството си някъде в Испания. — Той сви рамене. — Някаква сделка, струва ми се.

Обземаше я все по-остра тревога.

— Ами дъщеря им?

— Замина с тях.

Кели си спомни гордите думи на Филип: „Казах ли ви, че приеха дъщеря ми в Сорбоната? Мечтата ни се сбъдна“. Опита се да не издава страха си.

— Кога заминаха?

— Преди няколко дни, но не се тревожете, моля. Ще се грижим добре за вас. Апартаментът ви е готов.

Никол Паради я погледна.

— Добре дошла. — Но очите й казваха нещо друго.

— Къде е Ейнджъл?

— А, кученцето ви ли? Филип го взе със себе си.

Кели се опитваше да овладее паниката си. Задъхваше се.