Кой се страхува от мрака - Страница 62

— Грег Холидей.

Париж, Франция

Кели Харис беше смаяна от ужасяващото преживяване със Сам Медоус. След бягството си прекара нощта по улиците на „Моимартър“ като постоянно се озърташе от страх, че я следят. „Но не мога да напусна Париж, без да открия какво става“ — мислеше си тя.

Призори се отби в едно малко кафене и изпи чаша кафе. Отговорът на проблема й дойде неочаквано. Секретарката на Марк. Тя го беше обожавала. Кели бе сигурна, че ще направи всичко, за да й помогне.

В девет се обади от уличен телефон. Набра познатия номер и й отговори телефонистка със силен френски акцент.

— Кингсли Интернешънъл Груп.

— Може ли да разговарям с Ивон Рене?

— Un moment, s’il vous plaît.

След малко чу гласа на Ивон.

— Ивон Рене. Какво обичате?

— Обажда се Кели Харис, Ивон.

— О! — сепнато възкликна секретарката. — Госпожо Харис…

Манхатън, Ню Йорк

Синята лампичка в кабинета на Танър Кингсли замига. Той вдигна слушалката и изслуша разговора в Париж.

— Съжалявам за случилото се с господин Харис. Беше ужасно.

— Благодаря, Ивон. Трябва да поговоря с теб. Може ли да се срещнем някъде? Свободна ли си на обяд?

— Да.

— На някое обществено място.

— Знаете ли къде е Льо Сиел дьо Пари? Това е в Ла Тур Монпарнас.

— Да.

Кингсли мислено си го отбеляза.

— В дванайсет часа?

— Чудесно. До скоро.

Танър сви устни в зла усмивка. „Приятен обяд. Защото ще ти е последен“. Отключи едно чекмедже, отвори го и извади златния телефон.

Отсреща му отговори женски глас.

— Добро утро, Танър.

— Добра новина. Всичко свърши. Пипнахме ги и двете.

Послуша, после кимна и каза:

— Знам. Отне малко повече време, отколкото очаквахме, но сега сме готови да продължим… Да, и аз смятам така… Дочуване.

Париж, Франция

Ла Тур Монпарнас е двеста и десет метрова сграда от стомана и стъкло. В оживените офиси кипи бурна дейност.

Кели първа пристигна на петдесет и шестия етаж, където се намираха барът и ресторантът. Ивон дойде след петнайсет минути и се впусна в извинения.

Тъмнокожата жена я бе виждала само няколко пъти, но добре си я спомняше. Ивон беше дребна и с мило личице. Марк често бе казвал на Кели, че е отлична секретарка.

— Благодаря, че дойдохте.

— Ще направя всичко по силите си… Господин Харис беше прекрасен човек. Всички в службата го обожаваха. Никой от нас не може да повярва, че… че наистина се е случило.

— Тъкмо затова исках да поговорим, Ивон. Вие сте работили с мъжа ми пет години, нали?

— Да.

— Значи сте го познавали доста добре.

— О, да.

— Да сте забелязали нещо странно през последните няколко месеца? Искам да кажа, някаква промяна в поведението или думите му?

Ивон извърна очи.

— Не съм сигурна… Тоест…

— Каквото и да кажете сега, няма да му навреди — настойчиво рече Кели. — И може да ми помогне да разбера какво се е случило. — Тя се стегна, за да зададе следващия въпрос. — Споменавал ли ви е за Олга?

Секретарката я погледна озадачено.

— За Олга ли? Не.

— Не я ли познавате?

— Не.

Кели бе обзета от облекчение. Наведе се напред.

— Има ли нещо, което криете от мен, Ивон?

— Ами…

Келнерът се приближи до масата им.

— Bonjour, mesdames. Bienvenue au Ciel de Paris. Je m’appelle Jacques Brion. Notre chef de cuisine a préparé quelques spécialités pour le déjeuner aujourd’hui. Avez-vous fait vos choix?

— Oui, Monsieur. Nous avons choisi le Chateaubriand pour deux.

След като сервитьорът се отдалечи, Кели погледна Ивон.

— Та казвахте?…

— Ами, през последните няколко дни преди да… преди да умре, господин Харис изглеждаше много нервен. Помоли ме да му купя самолетен билет до Вашингтон.

— Знам за това. Мислех, че е обикновена командировка.

— Не. Мисля, че беше нещо много необичайно — нещо спешно.

— Имате ли представа за какво се е отнасяло?

— Не. Всичко изведнъж стана строго секретно. Не знам нищо повече.

Кели разпитва секретарката още цял час, ала не научи нищо повече, освен че преди смъртта си Марк получавал някои странни телефонни обаждания.

— Бих искала да запазите тази среща в тайна, Ивон — помоли я Кели, след като свършиха с обяда.

— Не се бойте, госпожо Харис, няма да кажа на никого. — Секретарката се изправи. — Трябва да се връщам на работа. — Устните й затрепериха. — Но вече няма да е същото…

— Благодаря, Ивон.

„С кого е щял да се срещне Марк във Вашингтон? — чудеше се Кели. — А и какви са били тези странни телефонни обаждания от Германия, Денвър и Ню Йорк?“

Слезе с асансьора във фоайето.

„Ще се обадя на Даян, за да видя какво е открила. Може би…“ Мислите й бяха прекъснати, понеже Кели ги видя — двама здравеняци от двете страни на вратата. Гледаха я. После се ухилиха. Доколкото знаеше, наблизо нямаше друг изход от сградата. „Дали Ивон ме е предала?“

Мъжете тръгнаха към нея, като грубо разблъскваха влизащите и излизащи хора.

Кели отчаяно се заозърта и се притисна към стената. Ръката й се блъсна в нещо твърдо. Погледна го… и докато двамата мъже се приближаваха, вдигна чукчето, прикрепено към противопожарната аларма на стената, строши стъклото и сирената зави.

— Пожар! — извика Кели. — Пожар!

Моментално настана паника. От офиси, магазини и ресторанти наизскачаха хора и се втурнаха към изхода. След секунди фоайето гъмжеше от народ и всички се стремяха да избягат навън. Двамата мъже се опитаха да открият Кели в тълпата. Накрая стигнаха до мястото, където я бяха видели за последен път. Нея обаче я нямаше.

Берлин, Германия

— Чаках една приятелка — обясни Даян на Грег Холидей. — Изглежда, че няма да дойде.

— Жалко. На гости ли сте в Берлин?