Кой се страхува от мрака - Страница 27

— Той е толкова развълнуван от тази възможност, че е готов да изпълни работата безплатно.

— Поласкани сме, господин Кингсли. Малцина Нобелови лауреати предлагат услугите си. — Той погледна, за да се увери, че вратата е затворена. — Изпитанията са строго секретни. Ако минат успешно, това ще е един от най-важните елементи от нашия арсенал. Молекулярната нанотехнология може да ни осигури контрол върху материалния свят на атомно равнище. До този момент опитите за производство на още по-малки чипове се проваляха, заради електронните смущения. Ако експериментът успее, ще имаме нови оръжия за отбрана и нападение.

— Този експеримент не е опасен, нали? — попита Танър. — Не искам с брат ми да се случи нещо.

— Няма защо да се боите. Ще пратим цялата техника, която ще ви е нужна, включително предпазното облекло и двама наши учени, които ще работят с брат ви.

— Значи ни давате зелена улица?

— Да.

„Сега остава само да убедя Андрю“ — помисли си Танър на връщане в Ню Йорк.

Глава 17

Андрю разглеждаше пъстрата брошура, която беше получил от Нобеловия комитет, заедно със следния текст: „С нетърпение очакваме Вашето пристигане“. Имаше снимки на огромната Стокхолмска концертна зала, публиката в която аплодираше Нобелов лауреат, запътил се към сцената, за да получи своята награда от шведския крал Карл XVI Густав. „И аз скоро ще бъда там“ — помисли Андрю.

Вратата на кабинета му се отвори и влезе Танър.

— Трябва да поговорим. Андрю остави брошурата.

— Да?

Танър дълбоко си пое дъх.

— Току-що се ангажирах КИГ да помогне на армията в един техен експеримент.

— Какво си направил?

— Експериментът е свързан с криогеника. Имат нужда от твоята помощ.

Андрю поклати глава.

— Не. Не мога да се занимавам с такива неща, Танър. Тук вършим друга работа.

— Не става въпрос за пари, Андрю. А за отбраната на Съединените американски щати. Това е важно за армията. Ще го направиш за родината си. Безплатно. Имат нужда от теб.

Танър го убеждава цял час. Накрая Андрю отстъпи.

— Добре. Но за последен път се отклоняваме от пътя, Танър. Съгласен ли си?

Брат му широко се усмихна.

— Съгласен съм. Нямам думи да изразя колко се гордея с теб.

Обади се на Пола. Отговори му телефонният й секретар.

— Върнах се, скъпа. Предстои ни много важен експеримент. Ще ти съобщя, когато свършим. Обичам те.

Двама военни специалисти дойдоха да инструктират Андрю за извършената до този момент работа. Отначало той бе сдържан, но колкото повече обсъждаха проекта, толкова повече са ентусиазираше. Ако успееха да разрешат проблемите, това щеше да е откритие с огромно значение.

След час през портала на КИГ влезе военен камион, ескортиран от два автомобила на щаба на сухопътни войски, пълни с въоръжени войници. Андрю излезе да посрещне полковника, който командваше ескорта.

— Ето го, господин Кингсли. Какво да правим с него?

— Ние ще го поемем оттук нататък — отвърна Андрю. — Само го разтоварете.

— Ясно. — Полковникът се обърна към двама войници, които стояха зад камиона. — Хайде да го разтоварим. И внимавайте. Много внимавайте.

Мъжете предпазливо свалиха малък тежък метален куфар.

След няколко минути двама асистенти го внесоха в лабораторията под наблюдението на Андрю.

— На онази маса — нареди той. — Много внимателно. — И след като изпълниха заповедта му: — Чудесно.

— Можеше да го носи и само един от нас — отбеляза единият асистент. — Съвсем лек е.

— Няма да повярваш колко е тежък всъщност — отвърна Андрю.

Асистентите го погледнаха озадачено.

— Моля?

Той поклати глава.

— Няма значение.

Двама химици, Пери Станфорд и Харви Уокър, бяха избрани да асистират на Андрю.

Те вече бяха облекли тежките защитни костюми, които се изискваха за експеримента.

— Ще отида да се облека и веднага се връщам — каза Андрю.

Той мина по коридора до една затворена врата и я отвори. Вътре имаше лавици с тежко химическо оборудване, напомнящо на космически скафандри, противогази, очила, специални обувки и тежки ръкавици.

Андрю влезе в стаята да си облече костюма и Танър дойде да му пожелае успех.

Когато Андрю се върна в лабораторията, Станфорд и Уокър го чакаха. Тримата педантично херметизираха помещението и провериха вратата. Всички бяха развълнувани.

— Готови ли сме?

Станфорд кимна.

— Да.

— Да — потвърди Уокър.

— Противогазите.

Тримата си ги сложиха.

— Да започваме. — Андрю предпазливо вдигна капака на металната кутия. Вътре имаше шест епруветки, подредени в защитни легла. — Внимавайте — предупреди той. — Тези джинове са с температура двеста двайсет и два градуса под нулата. — Противогазът приглушаваше гласа му.

После извади първата епруветка и я отпуши. Тя засъска и от нея се надигна пара, която се превърна в замръзващ облак.

— Добре — каза Андрю. — Първо трябва да… първо трябва да… — Той се ококори. Задушаваше се и лицето му пребледня като тебешир. Опита да каже нещо, ала от гърлото му не излезе нито звук.

Пред ужасените погледи на Станфорд и Уокър шефът им се строполи на пода. Станфорд припряно отиде при стената и натисна бутона на мощния вентилатор, който изсмука ледения газ от лабораторията.

Когато въздухът се изчисти, двамата учени отвориха вратата и побързаха да изнесат Андрю. Приближаващият се по коридора Танър видя какво става и на лицето му се изписа паника.

Той се затича към тях и се вторачи в брат си.

— Какво стана?

— Случи се злополука и… — опита се да му обясни Станфорд.