Кой се страхува от мрака - Страница 28

— Каква злополука? — изкрещя Танър като полудял. — Какво сте направили с брат ми? — Наоколо започнаха да се трупат хора. — Повикайте линейка. Оставете. Нямаме време. Ще го закараме в болницата с наша кола.

След двайсет минути Андрю лежеше в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“ в Манхатън. На лицето му пулсираше кислородна маска, във вената на ръката му се вливаше система. До него стояха двама лекари.

Танър отчаяно крачеше назад-напред.

— Трябва да го спасите!

— Моля, напуснете стаята, господин Кингсли — нареди единият лекар.

— Няма — изкрещя Танър. — Оставам тук. — Приближи се до леглото, на което лежеше Андрю, хвана ръката му и я стисна. — Хайде, братле. Свести се. Имаме нужда от теб.

Никаква реакция.

От очите на Танър бликнаха сълзи.

— Ще се оправиш. Не се бой. Ще докараме най-добрите лекари на света. Ще оздравееш. — Той се обърна към докторите. — Искам самостоятелна стая и денонощно наблюдение от сестри. И в стаята да има второ легло. Ще остана с него.

— Трябва да довършим прегледа, господин Кингсли.

— Ще чакам в коридора — предизвикателно отвърна Танър.

Свалиха Андрю на долния етаж за преглед със скенер и за масирано кръвопреливане. После го преместиха в стая, където за него се грижеха трима лекари.

Танър чакаше на стол в коридора. Когато един от лекарите най-после излезе от стаята, Танър скочи на крака.

— Ще се оправи, нали?

Докторът се поколеба.

— Веднага ще го прехвърлим във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ във Вашингтон за по-нататъшна диагноза, обаче, честно казано, господин Кингсли, нямаме голяма надежда.

— Какви ги говорите, по дяволите? — изкрещя Танър. — Естествено, че ще се оправи. Та той беше в лабораторията само няколко минути!

Докторът понечи да отговори остро, но видя, че очите му са пълни със сълзи.

Танър замина за Вашингтон в санитарния самолет с брат си. И не престана да го успокоява през целия полет.

— Лекарите казват, че ще се оправиш… Ще ти дадат нещо и ще оздравееш… Имаш нужда само от малко почивка. — Той го прегърна. — Ще оздравееш навреме, за да отидем в Швеция и да си получиш Нобеловата награда.

През следващите дни Танър беше неотлъчно до брат си. На третия ден един от докторите го повика в кабинета си.

— Какво става? — попита Танър. — Той ще се… — Взря се в лицето на лекаря. — Какво има?

— Положението е много тежко. Брат ви има късмет, че е жив. Какъвто и да е бил онзи експериментален газ, трябва да е бил крайно токсичен.

— Можем да повикаме лекари от…

— Няма смисъл. Опасявам се, че токсините вече са увредили мозъчните клетки на брат ви.

Танър потрепери.

— Но няма ли лекарство за това… нещо?

— Господин Кингсли, военните още дори не са му измислили име, а вие питате дали има лекарство — язвително отвърна докторът. — Не. Съжалявам. Боя се, че той… никога вече няма да е същият.

Танър остана на мястото си със свити юмруци и пребледняло лице.

— Брат ви е в съзнание. Можете да влезете при него, но само за няколко минути.

Танър влезе в болничната стая. Очите на брат му бяха отворени, но той се вторачи в госта си с безизразно лице.

Телефонът иззвъня и Танър вдигна слушалката. Обаждаше се генерал Бартън.

— Ужасно съжалявам за случилото се с…

— Копеле гадно! Ти ми каза, че брат ми е в безопасност.

— Не знам какво се е случило, но ви уверявам…

Танър му тръшна слушалката. Чу гласа на брат си и се обърна.

— Къде… къде съм?

— В болницата „Уолтър Рийд“ във Вашингтон.

— Защо? Кой е болен?

— Ти, Андрю.

— Какво се е случило?

— Експериментът се провали.

— Не си спомням…

— Всичко е наред. Не се бой. Ще се погрижат за теб. Няма да те оставя.

Андрю затвори очи. Танър го погледа още малко и излезе.

Пола прати цветя в болницата. Танър искаше да й се обади и да й благодари, но секретарката му каза:

— Тя не е в града. Щяла да ви потърси веднага щом се върне.

След седмица Андрю и Танър бяха в Ню Йорк. Вестта за случилото се с Андрю бе стигнала до КИГ. Дали мозъчният тръст щеше да продължи да съществува без него? Когато се разчуеше за злополуката, репутацията на компанията щеше да пострада.

„Това няма значение — помисли си Танър. — Ще направя мозъчния тръст най-големия на света. Вече мога да дам на принцесата повече, отколкото е мечтала. След няколко години…“

Секретарката му го повика по интеркома.

— Дошъл е някакъв шофьор и иска да ви види, господин Кингсли.

Танър се озадачи.

— Да влезе.

Появи се униформен шофьор, носеше плик.

— Танър Кингсли?

— Да.

— Помолиха ме да ви предам това писмо лично.

Връчи му плика и си отиде.

Танър погледна плика и се усмихна широко. Познаваше почерка на Пола. Беше му приготвила някаква изненада. Нетърпеливо разпечата плика.

Писмото гласеше:

...

Няма да се получи, скъпи. В момента имам нужда от повече, отколкото можеш да ми дадеш, затова ще се омъжа за човек, който е способен да ми го осигури. Обичам те и винаги ще те обичам. Знам, че ще ти е трудно да повярваш, но това, което правя, е за доброто и на двама ни.

Той пребледня. Дълго се взира в писмото, после нервно го хвърли в кошчето за боклук.

Триумфът му беше закъснял с един ден.

Глава 18

Танър седеше унило на бюрото си. Секретарката му се обади по интеркома:

— Дошли са няколко души и искат да ви видят, господин Кингсли.

— Да влязат.

В кабинета му влязоха началниците на няколко отдела на КИГ.

— Искаме да поговорим, господин Кингсли.

— Седнете. Какъв е проблемът?

— Ами, малко сме загрижени — обади се един от групата. — След случилото се с брат ви… КИГ ще продължи ли да съществува?